Щом думите нараняват...

Нощна птица...
Ронят се прашинки лунна светлина.
Тишината е вдовицата на мрака.
Тъкат воалите й часовете на нощта.
Да разцъфти цветето на Тъгата тя чака.
Цвят, който само един миг цъфти,
а вехне два човешки живота.
Ухание на горест в тъмното мори души.
Смъртта е близо. Само на йота.
Щом думите нараняват,
мълчанието устните ще слепи,
ще зазида воплите в снежна кула
от илюзии и грешки.
Винаги много боли
от тази жалка природа човешка.
.................................

Да пием за болката!

Да пием за болката,
онази черната,
хапливо-отровна
като жила на оси!
Да пием за тази,
същата плевелна,
която садим в душите си
и там тя буйно цъфти!
В ръце подадени плюем
и смеем се,
после се влачим
след жестоки очи.
Да пием за долната природа,
човешката!
Тя винаги мами.
Тя често греши.
Във виното - истината.
Хайде да проверим!
Ако не друго -
поне се забравяме.
За малко,
за мъничко,
или... почти.
И сълзи под чашата
вместо бакшиши
оставяме.
Да пием за болката!
Не върви???-
C`est la vie!
.................................

За Ваше здраве, сеньор!

За Ваше здраве, сеньор!
Чаша с искряща сангрия.
За Ваша усмивка-нагарчащ ликьор,
можех даже човек да убия.
Ех, тези Ваши очи, сеньор!
Сини ли бяха или пък черни?
Чаша-две и този поглед!...Фурор.
Вече не помня...Навярно.
Устните Ви са влажни и блестят.
Може ли капчиците кървави да изпия?
Сладко. Горчиво. Хладно. Горещо.И пак.
Сама съпротивата си ще изтрия.

Малко фламенко, за досгряване на кръвта?
После... заведи ме , където поискаш.
Тази нощ е пълна с толкова гъста тъга.
Едвам дишам, а в прегръдка тъй силно ме стискаш.