Ти виждал ли си риба да говори?!

Когато рибите в небето на копнежа
затварят устните си златни и ръми
една непоносимо дълга нежност,
в кармин облечена там
Гордостта ми зорко бди
над кратките моменти на умора
и чака да разцъфне онзи цвят,
наричан страстно-нежно "пасифлора",
за да се върне с аромата му назад
във времето на ангели и бездни,
на гняв и ласка.Облачно небе
с догарящ залез.В него ще изчезне
последен стон на моето сърце.
Като камбана блъскана тревожно,
когато зло надвисне над света.
Като молитва...Нещо невъзможно,
мечтано и ридано до зора,
отново кървава-жена, която ражда.
Дали ръцете ти ще бъдат моя съд,
да се излея, да изпиеш мойта жажда
и после да поемеш в своя път?!
Сънувай ме по нощите безлунни
и като риба, моля те, мълчи!
Не казвай тайните ни, плахи и безсънни.
Дори да те боли, не говори!
А аз отново ще обличам свойта дреха
на Гордостта в червено.Нека да вали!
Парченце от душата ти - утеха
във джоба си прибрах...Сега върви!
.................................

Небето сутрин във росата се оглежда

По рамото ти слиза тишината
на онзи миг, събуждащ нежен звън.
и трепетът на клепки от позлата
рисува слънце и дъга-мил, сбъднат сън.

Ръми сияние.Мечтите ти са луди.
Протягаш се с усмивка на дете
и литват в полуздрача пеперуди
към утринното, облачно небе.

Разсъмване.Далечното е близо,
когато в трелите на птица затъжи.
По рамото ти тишината слиза
и в дъх на мащерка пчеличка пак жужи.
.................................

Дланите ми пълни с твойта нощ

Нощта, налята в топлите ми длани,
поднасям ти. Очите си умий...
и пий задъхано.Звезда да не остане
по пръстите ми.Като дим извий

гласа си сластно шепнещ и повтарящ
омайни думи.Див, елфийски чар
като магия в мене да изгаря
страха от тъмното.И цяла-твоя дар,

ще затанцувам:бледа,нощна пеперуда,
с криле от кадифе и горски мъх.
Да сбъднем двама наше, малко чудо.
Луната горе затаява своя дъх,

а после песента и се излива
на капки светъл,диамантен дъжд.
Макар че май тъгата ти отива...,
аз искам да се смееш,нежен мъж.
.................................

Мисля си за теб ...

В полунощ,
когато танцува
със себе си Луната,
а романтиката е дума
от някакъв странен език,
татуирам прилепче
върху рамото на тишината.
Тя ще ми изпее
един накъсан на ноти вик,
със затворени устни,
с много студен, нощен огън,
от който душата ми
като капризен кактус
ще разцъфти.
Обличам облаците,
цветът им е нежно розов.
Не ми отива,
но в тъмното не личи.
Бели сови ще пазят
спомените ми объркани,
от мен самата
и от внезапния, нервен дъжд.
Спомени, в които
чувствата са изтъркани
и ме гледат с насмешка
очите на нежен мъж.

В полунощ...
когато танцува Луната
със себе си.