Измислица е, Господи

Измислица е, Господи,
недей го вярва,
това, че чувствата ми
запустяла нива са.
Плашилото е тръгнало нанякъде
понесло сламената си душа
под шапка дрипава.
А аз съм неразумна...
Както винаги.
И тези семена от гарги клъвнати
дали ще да покълнат
във стомасите им,
преди да ги изхвърлят,
или после...
Късно е.
Но свикнала съм да го кърпя скъсано
и все да го нагаждам като ново.
Когато най-изглежда безнадеждно-
отново, и отново, и отново...
Измислица е, Господи.
Недей,... излишно е
да питаш колко още
ще съм глъхнеща
като корава пръст
във кладенеца хвърлена.
Преди на кал да стана,
знам си , дълго е.
И ако прокълне водата спомена,
без сълзи ще проплаче тишината ми-
намерена, изгубена, пречистена...
Измислица е, Господи...
Повярвай ми !
.................................

Ръце отворени за полет без небе

Благословени дните ни,
които раждат семето
на утрините,
недокоснати от сласт.
Обятия, обгърнати от дим,
познали времето
за дъжд, сеитба, болка, страх и власт
над себе си, над другите, над нищото,
което уж е празно, но тежи
и като камък в кладенец
дълбоко глъхне. Истини
отварят портите към бъдното,
Съдби
във сфери от кристал.
Очите слепи са,
защото вижда се, но само със душа,
това, което дава смисъл на живота ни...
Рулетка руска, страст, хазарт, игра.
.................................

Не ме убивай с думи

Светкавица в сърцето...
И после болката...
Небето се отваря , но за миг.
Очи обърнати навътре.
Корозийно е.
Тромб в дясна камера.
Отчаян, глъхнещ вик...
Това сме хората
и векове да минат
оръжията се менят,
еднички те.
Най-страшното оръжие
са чувствата.
Себични чувства,
чувства без сърце.
И острим думите си
в кожата на някого,
когото уж обичаме...
Защо?
Вали градушка...
В тази жлъч се гърчиме.
Куп оправдания.
Вина ли?
Зло небе,
което бавно почернява
и затваря се.
Инфаркт...
Внезапно свършил земен път.
А после другият,
по-сам и нищ от нищото.
Оръжията ни прощават.
Думите ни - не.
.................................

Попитай дивеча...

Попитай дивеча...
Той тръпката познава
на тъмната гора...
Враждебен свят,
сред който много трудно оцеляваш
и все виси над тебе нечий глад.
Попитай дивеча...
Той носи свойта дагма
на вечното преследване. И цел.
Невинен е виновен.
Паста. Магма,
в която като лист се е заплел.
Как стене вятърът в ушите на греха му,
че горд е и не иска да е стръв,
че силно е привикналото рамо
да се напряга и се пази с мощ на лъв.
А уж е крехък и привидно чак безличен,
но дишат пак ловците негов прах.
В дивашки свят, до лудост неприличен,
попитай дивеча...
Той знае що е страх.
.................................

Море, изгонено от раковина бяла

Студени са раковините
на дългите ти сънища,
скитнико мой.
По белите пътища
на пълнолунните нощи
пълзят отраженията
на прецъфтяващи очи.
Жасмин и портокалов цвят
ронят се.
Спомени перушините си пощят.
И само едно,
заплетено в гладна паяжина перо,
(дали пък с него Есенин не е писал?)
задрасква надеждите на паяка.
Не ме питай - защо...
Да събирам неизказаните ти желания,
сам Господ Бог ме е орисал.