Гавот и бели маргарити

Бавен гавот и листенца на маргарити.
Светлината в очите ми и глътка нектар.
Отпий, затвори очи, за нищо не питай.
Повярвай ми, за нищо днес не ми е жал.
Ще танцувам с теб, докато напълно се забравя.
Когато отчаянието по кръвта ми пропълзи
и смъкне маската на копринената забрава,
дали такава истинска ще я познаеш ти?
Имах много въпроси, но лодката на залеза отплува
без мен и теб, нещо скъпо отнесе от нас
там далече, където с пари не се купува
ни плаха обич, ни ласка, нито жарка страст.
И окуцяват стъпките на отминатите надежди.
Не ме жали, аз съм песен на дива трева.
Тя ще плаче в нощите ти - тихичко, много нежно,
за да измие спомена, в който гордо ме прокълна.
Но днес на рамото ти главата ми кротко ляга
и литват мислите ни, с бели, чисти крила -
маргаритки, без дъх, без аромат. Спри, не бягай,
последна пролет, ограбила моята душа.
.................................
Лилавото ми отива

Стени, които поглъщат
чувства изфинени
и нюансът е вечно
синьо-лилав.
Блъскам се в невидимото.
Разпилявам своето минало,
толкова чупливо,
а уж бе метална сплав.
Ръцете ми са безпръстени.
Горещото е изстинало.
Как се пали факла
от мокра трева?
И защо ми е светло?
Безумни, некръстени
пълзят по килимите
спомени-писмена.
Слепи и неправедни,
някога някъде
в друг ли живот
скрили своя блед ,
жизнен код?!
Намирам в ъглите
копнежи забравени
и вече си знам,
че не съм аз на ход.
Хвърлени зарове.
Двойки и минуси
в сметката моя,
до вчера на шест.
Създава Съдбата
нерешими ребуси.
Писалка счупена
и стих в анапест.
.................................
Зад малкото прозорче бледа свещ

Хвани ми мълния със гола длан, небе.
Целувай тази тръпка на парцали.
И ако искам пак сърцето ми да спре
кажи ми, че това е болка стара,
че облаците нямат си сърца,
но пак се носят леки и красиви,
че като дъжд вали в душата ми тъга
и после много мокра си отива.
А тази бяла птица изгони,
изнервящо кръжаща в мисълта ми.
Не вярвам в лястовици бели.Е, почти.
Това илюзия е, за която се улавяш
във черен час, когато в теб крещи,
а уж била безмълвна тишината
и гледат те огромни две очи
на някаква тревога непозната.
Аз искам да съм пламъка на свещ,
на малкото прозорче на душата,
когато вън е зима и копнеж
бездомен броди- мръзнещ, стар приятел.
Прости ми, че съм толкова жена,
че всяка ласка в цвете се превръща
и думите ми носят светлина,
която търси спомен в празна, бедна къща.
Ще си отида някой ден, нали?
Това е само част от филма скучен.
Днес моля ярка мълния ми улови,
за да не вие в мене мракът, гладно куче.
.................................
Дочакай ме, аз някой ден ще дойда...

Люляците
в църквата цъфтят.
Тишината тук е
някак посивяла.

Звън камбанен...
Друг (навярно)... свят,
шепнещ тихо
думата - РАЗДЯЛА.