Принцът на нощта

На крилете на прилеп долиташ.
Тази нощ си безумно красив.
И в душата ми впит, без да питаш,
по стените и пишеш в курсив
нежни думи- изящни и мрачни,
нежни думи в готически стил,
от които не искам, но плача,
а духът ми недраг и немил
е прогонен да скита далече,
там, където се стелят мъгли
и на смърт неизбежно обречен
своя сън той последен ще спи.
Имаш нежни ръце на убиец,
на змия черна, хладна душа.
Тъй чаровен вампир-кръвопиец...
Аз за тебе без жал ще умра.
Ти го знаеш и ловко използваш
своя чар, да ме мъчиш в нощта,
със целувки и думички сладки -
твоя малка, перверзна игра.
Няма смисъл да казвам - не мога
и не искам, и стига...О, не!
Остави ми сърцето, за бога!
За какво ти е лудо сърце?!
То е цялото пълно със тебе,
чак до сетния свой капиляр.
Ти си моя съдба,болест, жребий.
Срещу тебе уви, няма цяр.

.................................

Къде ме водиш?

Къде ме водиш? Тази призрачна мъгла
очите ми слепи.Не виждам вече.
Стареят пеперудите. Нощта
душата ми превзема. Час обречен
да го издишам и захвърля през гърба
на чакащите плячка сиви вълци.
Таз моя стара дреха - любовта,
проядена е от копнежи - молци.
Любима дреха, но съсипана, уви,
да я изхвърля ми е жал... Ех, няма начин!
Обличам други дрехи, но боли
и искам си я, даже ми се плаче.

Къде ме водиш? Имаш ли душа?
И моя ли е или ме излъга,
че в мислите ти съм кралица, не - жена,
а маргаритка от кристал?!Защо съм друга?
Сега, когато времето кърви,
разкъсано от нервните ми нокти,
чупливото с желязо замених,
в гласа ми дрезгав иронични нотки
изправят в ъгъл на позора нежността,
наказана тя просто няма сили
да защити пред всички светостта
на чувствата си-трепетно-унили.

Ръката ти е силна, може би
ще ме прехвърлиш през трънясали пътеки,
през драките на делничните дни
и ще ме скриеш във прегръдките си меки
от тъмното, от дивата тъга,
преследваща ме с тъпа упоритост,
умората е сянка на жена,
река, излязла от пресъхнало корито.

Къде ме водиш?
.................................

В лабиринта на Смъртта

Губя гласа си сред високи, остри треви-
кинжали, които го режат и стенат.
Може ли повече от това да боли?
Животът ми е гладиаторска арена.
Излизам срещу себе си, сама съм гладен лъв,
разкъсвам се, диво реве тълпата жалка
от сенки и залези, от празнота и стръв
за още кръв...Още ли? И колко?
Въпросите, които си задавам за стотен път
са - защо и какво да правя.
Каквото докосна-повяхва. Ръцете ми горят.
Цялата съм негаснеща жарава.
И няма изход от този лабиринт на Смъртта,
замаскирана под храсти вечнозелени.
Тя не е бърза... Цял живот...Сто години самота.
Толкова реки от болка изтичат през мене.