Казват, че нирваната е състояние на духа

Ръцете ми , танцуващи в небето,
на твойта нежност-ароматен дим,
мечтаят за докосване,в което
и двама с огън жарък ще горим,
и те ще бъдат птици снежнобели,
които имат много нежни имена
и свързват ни с нирваната в неделя,
когато просто ми се иска да умра,
защото знам, че понеделник е убиец
на бледата романтика у нас
и няма как от тебе да се скрие,
това че плача пак безгласно в здрача аз.
Ръцете ти, дали ще ги позная,
след толкова провали и печал,
дали в сърцето ми в кармин ще засияе
забит до дръжката стилет?!...Печал-кинжал,
с наострена до лудост съпротива
към всичко пошло и нетрайно в този свят
дълбоко, по-дълбоко се забива,
не дишам вече , но ...не ми е никак жал.
.................................
Не плачи

Дали ще потъна или ще изплувам,
ти няма да знаеш, нали?
По тъмните пътища ще се преструвам,
че търся съня си.Мълчи!
Недей ме проклина, не късай копнежа,
в сърцето си зрънце пази
от моята нежност, от бялото Вчера,
не казвай, че много боли.
Аз имам проклета и фина природа,
ти знаеш.Какво от това?!
Таз болка внезапна, безока, безрода,
е моята Черна луна.
И тя ще ми свети със черното в нея,
ще бъда кралица и роб
на здрачни стремежи.Как силно копнея
и ще те обичам до гроб,
но няма да знаеш, защото не искаш
и кучета пазят деня
на моето Утре, ти там ги завърза,
отряза парче от душа.
То няма да стигне, за да ме забравиш,
но няма да плачеш, нали?
И ако загина, любов, да прощаваш,
във теб ще ме има. Почти.
.................................
Ще повехне, преди да докосне тротоара

Изпуснато от пръстите ти цвете,
в дланта разтворена на тротоара,
повяхва бързо. Отминаваш неприета
от залеза, събудил болка стара,

която ще рисува по паважа
измислици и облачни въпроси,
в праха нагарчащ. Нещо скрито носи
умората. Дали ще ми го каже?
.................................
Не казвай..., не - кажи ми...

По пясъка, когато криволичат
последните ми стъпки...не плачи.
Дори не казвай пак, че ме обичаш.
Че още те обичам...забрави!
Желирано-сладникав залез капе
от кръглата Луна почти на път
да отнесе най-нежните копнежи,
там, дето в мрака кротко ще заспят
и ще сънуват моята измама,
с която лъгах се, че всъщност, не боли.
Че бедна съм, това го знам...не драма,
а мъничка игричка бе...Прости!
Да искаш нещо повече от всичко
е, като с пеперуден, луд инат да се стремиш
да изгориш. Горяща лампа. Нищо лично.
Навярно просто глупав мой фетиш.
.................................
Тежиш ми, обич моя...

Тежиш ми, обич моя...на сърцето.
Като онези воденични камъни тежиш.
Понасям тази тежест, общо взето.
Но ако мислиш, че е леко, ще сгрешиш.
Проклета съм и упорита като муле,
дори да казват, че е безнадеждно, все едно,
до кръв петите на копнежа ще ожуля-
да светнат бели, на страстта ми тържество
и пак листенцата на рози ще накъсам,
дори да е банално, но е шик,
в леглото ми на сласт да заухае,
когато любиш ме с задавен,жарък вик.
Тежиш ми, обич моя,...но те искам.
Едва ли знаеш колко много... По- добре.
Любов такава е мория и притиска,
като гранитен камък беззащитното сърце.