Тихо, на пръсти ...

Замира блатото и лилиите плачат.
Косите ми във мътната вода
полека,между жабките се влачат
към привечерна, здрачна пустота.
Тревата е тъй мека и опива.
Щурче простена и светулка загаси
фенерчето си.Сова... Самодива.
Във този час сърцето ми мълчи.
И с нокти в пръст със папрати и лишей,
с ухаещ на самотност дъхав мъх,
една молитва своя ще напише
душата ми, поела трудно дъх.
Тревога плаха плъзнала се боса,
за да не стресне неспокойния ми сън,
ще нацелува уморените въпроси,
със устни заглушила техен звън.
Не ме буди! Какво като настръхва
от нощната прохлада мойта плът?!
Един копнеж във мислите изсъхва
и няма лъч пред мен, и няма път.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
В нощта преди пълнолуние

Крилото на гарвана,
закриващо Луната,
гъделичка мрачевината
с лилави отражения.
В нощта преди пълнолунието
светлината горчи,
а въздухът е пълен със знамения.
Няма да видиш баба Яга на метла,
когато в тъмното стреснат се обърнеш.
Само докосването на нежна, женска ръка,
ще разпали страстта ти...
Нали няма да я върнеш.
Подари и най-красивата си, любовна нощ,
с екзотични цветя и ласки луди.
В нощта преди пълнолунието
стават най-милите чудеса.
Светлината в душите отворени се буди.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Да те погали крило на черна птица

Желанията ми са анемични анемонии
и повяхват от първите лъчи на слънцето.
Вратата към радостта цяла нощ беше отворена,
но на съмнението посято бе зрънцето
и стояхме на една ръка разстояние,
а толкова далечни, на светлинни години.
Ти вярваш ли в Съдбата и споделеното?...
Аз вярвах, но ...всичко ще ми мине.
Нямам сили да изрека тази нежност,
която кръвта ми отравя и все по-трудно дишам.
Има много думи, които можем да кажем,
но с ръждивите остриета на стари пики
последно сбогом по залезите пишем.
Как да прошепна една усмивка за тебе?
Като вледенена снежинка ще ми я върнеш.
Последния дъх на спомена утрото ще вземе.
В черна птица дано да се превърна.
Чака ме отворена като бездна далнината.
И да искам, вече не мога да се спирам.
Събери след мен сълзите ми по росата.
Пожелавам си в спомените ти да не умирам.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Не докосвай болката

Ръцете ми са прозрачни колони,
морета от бездни се плискат под тях,
протегнати към небе без звезди
в мрака се ронят,
всяка стъпка в тъмното
буди нечовешки страх,
не искам да плача,
но сълзите ми капят,
горчивина,
която прогаря като киселина
плътта на тъжни гълъби,
умира сънят ми,
отворени широко очи,
упорита, непростена вина.
Ако само милиметър пристъпя,
полетът ще е дълъг
и болезнено - сладък,
почти стипчив,
не докосвай болката,
тя е капризна дама,
изприщва допирът,
светът ми без теб е безутешно сив.

Казват, че нирваната е състояние на духа

Ръцете ми , танцуващи в небето,
на твойта нежност-ароматен дим,
мечтаят за докосване,в което
и двама с огън жарък ще горим,
и те ще бъдат птици снежнобели,
които имат много нежни имена
и свързват ни с нирваната в неделя,
когато просто ми се иска да умра,
защото знам, че понеделник е убиец
на бледата романтика у нас
и няма как от тебе да се скрие,
това че плача пак безгласно в здрача аз.
Ръцете ти, дали ще ги позная,
след толкова провали и печал,
дали в сърцето ми в кармин ще засияе
забит до дръжката стилет?!...Печал-кинжал,
с наострена до лудост съпротива
към всичко пошло и нетрайно в този свят
дълбоко, по-дълбоко се забива,
не дишам вече , но ...не ми е никак жал.
.................................
Не плачи

Дали ще потъна или ще изплувам,
ти няма да знаеш, нали?
По тъмните пътища ще се преструвам,
че търся съня си.Мълчи!
Недей ме проклина, не късай копнежа,
в сърцето си зрънце пази
от моята нежност, от бялото Вчера,
не казвай, че много боли.
Аз имам проклета и фина природа,
ти знаеш.Какво от това?!
Таз болка внезапна, безока, безрода,
е моята Черна луна.
И тя ще ми свети със черното в нея,
ще бъда кралица и роб
на здрачни стремежи.Как силно копнея
и ще те обичам до гроб,
но няма да знаеш, защото не искаш
и кучета пазят деня
на моето Утре, ти там ги завърза,
отряза парче от душа.
То няма да стигне, за да ме забравиш,
но няма да плачеш, нали?
И ако загина, любов, да прощаваш,
във теб ще ме има. Почти.
.................................
Ще повехне, преди да докосне тротоара

Изпуснато от пръстите ти цвете,
в дланта разтворена на тротоара,
повяхва бързо. Отминаваш неприета
от залеза, събудил болка стара,

която ще рисува по паважа
измислици и облачни въпроси,
в праха нагарчащ. Нещо скрито носи
умората. Дали ще ми го каже?
.................................
Не казвай..., не - кажи ми...

По пясъка, когато криволичат
последните ми стъпки...не плачи.
Дори не казвай пак, че ме обичаш.
Че още те обичам...забрави!
Желирано-сладникав залез капе
от кръглата Луна почти на път
да отнесе най-нежните копнежи,
там, дето в мрака кротко ще заспят
и ще сънуват моята измама,
с която лъгах се, че всъщност, не боли.
Че бедна съм, това го знам...не драма,
а мъничка игричка бе...Прости!
Да искаш нещо повече от всичко
е, като с пеперуден, луд инат да се стремиш
да изгориш. Горяща лампа. Нищо лично.
Навярно просто глупав мой фетиш.
.................................
Тежиш ми, обич моя...

Тежиш ми, обич моя...на сърцето.
Като онези воденични камъни тежиш.
Понасям тази тежест, общо взето.
Но ако мислиш, че е леко, ще сгрешиш.
Проклета съм и упорита като муле,
дори да казват, че е безнадеждно, все едно,
до кръв петите на копнежа ще ожуля-
да светнат бели, на страстта ми тържество
и пак листенцата на рози ще накъсам,
дори да е банално, но е шик,
в леглото ми на сласт да заухае,
когато любиш ме с задавен,жарък вик.
Тежиш ми, обич моя,...но те искам.
Едва ли знаеш колко много... По- добре.
Любов такава е мория и притиска,
като гранитен камък беззащитното сърце.

Принцът на нощта

На крилете на прилеп долиташ.
Тази нощ си безумно красив.
И в душата ми впит, без да питаш,
по стените и пишеш в курсив
нежни думи- изящни и мрачни,
нежни думи в готически стил,
от които не искам, но плача,
а духът ми недраг и немил
е прогонен да скита далече,
там, където се стелят мъгли
и на смърт неизбежно обречен
своя сън той последен ще спи.
Имаш нежни ръце на убиец,
на змия черна, хладна душа.
Тъй чаровен вампир-кръвопиец...
Аз за тебе без жал ще умра.
Ти го знаеш и ловко използваш
своя чар, да ме мъчиш в нощта,
със целувки и думички сладки -
твоя малка, перверзна игра.
Няма смисъл да казвам - не мога
и не искам, и стига...О, не!
Остави ми сърцето, за бога!
За какво ти е лудо сърце?!
То е цялото пълно със тебе,
чак до сетния свой капиляр.
Ти си моя съдба,болест, жребий.
Срещу тебе уви, няма цяр.

.................................

Къде ме водиш?

Къде ме водиш? Тази призрачна мъгла
очите ми слепи.Не виждам вече.
Стареят пеперудите. Нощта
душата ми превзема. Час обречен
да го издишам и захвърля през гърба
на чакащите плячка сиви вълци.
Таз моя стара дреха - любовта,
проядена е от копнежи - молци.
Любима дреха, но съсипана, уви,
да я изхвърля ми е жал... Ех, няма начин!
Обличам други дрехи, но боли
и искам си я, даже ми се плаче.

Къде ме водиш? Имаш ли душа?
И моя ли е или ме излъга,
че в мислите ти съм кралица, не - жена,
а маргаритка от кристал?!Защо съм друга?
Сега, когато времето кърви,
разкъсано от нервните ми нокти,
чупливото с желязо замених,
в гласа ми дрезгав иронични нотки
изправят в ъгъл на позора нежността,
наказана тя просто няма сили
да защити пред всички светостта
на чувствата си-трепетно-унили.

Ръката ти е силна, може би
ще ме прехвърлиш през трънясали пътеки,
през драките на делничните дни
и ще ме скриеш във прегръдките си меки
от тъмното, от дивата тъга,
преследваща ме с тъпа упоритост,
умората е сянка на жена,
река, излязла от пресъхнало корито.

Къде ме водиш?
.................................

В лабиринта на Смъртта

Губя гласа си сред високи, остри треви-
кинжали, които го режат и стенат.
Може ли повече от това да боли?
Животът ми е гладиаторска арена.
Излизам срещу себе си, сама съм гладен лъв,
разкъсвам се, диво реве тълпата жалка
от сенки и залези, от празнота и стръв
за още кръв...Още ли? И колко?
Въпросите, които си задавам за стотен път
са - защо и какво да правя.
Каквото докосна-повяхва. Ръцете ми горят.
Цялата съм негаснеща жарава.
И няма изход от този лабиринт на Смъртта,
замаскирана под храсти вечнозелени.
Тя не е бърза... Цял живот...Сто години самота.
Толкова реки от болка изтичат през мене.

Гавот и бели маргарити

Бавен гавот и листенца на маргарити.
Светлината в очите ми и глътка нектар.
Отпий, затвори очи, за нищо не питай.
Повярвай ми, за нищо днес не ми е жал.
Ще танцувам с теб, докато напълно се забравя.
Когато отчаянието по кръвта ми пропълзи
и смъкне маската на копринената забрава,
дали такава истинска ще я познаеш ти?
Имах много въпроси, но лодката на залеза отплува
без мен и теб, нещо скъпо отнесе от нас
там далече, където с пари не се купува
ни плаха обич, ни ласка, нито жарка страст.
И окуцяват стъпките на отминатите надежди.
Не ме жали, аз съм песен на дива трева.
Тя ще плаче в нощите ти - тихичко, много нежно,
за да измие спомена, в който гордо ме прокълна.
Но днес на рамото ти главата ми кротко ляга
и литват мислите ни, с бели, чисти крила -
маргаритки, без дъх, без аромат. Спри, не бягай,
последна пролет, ограбила моята душа.
.................................
Лилавото ми отива

Стени, които поглъщат
чувства изфинени
и нюансът е вечно
синьо-лилав.
Блъскам се в невидимото.
Разпилявам своето минало,
толкова чупливо,
а уж бе метална сплав.
Ръцете ми са безпръстени.
Горещото е изстинало.
Как се пали факла
от мокра трева?
И защо ми е светло?
Безумни, некръстени
пълзят по килимите
спомени-писмена.
Слепи и неправедни,
някога някъде
в друг ли живот
скрили своя блед ,
жизнен код?!
Намирам в ъглите
копнежи забравени
и вече си знам,
че не съм аз на ход.
Хвърлени зарове.
Двойки и минуси
в сметката моя,
до вчера на шест.
Създава Съдбата
нерешими ребуси.
Писалка счупена
и стих в анапест.
.................................
Зад малкото прозорче бледа свещ

Хвани ми мълния със гола длан, небе.
Целувай тази тръпка на парцали.
И ако искам пак сърцето ми да спре
кажи ми, че това е болка стара,
че облаците нямат си сърца,
но пак се носят леки и красиви,
че като дъжд вали в душата ми тъга
и после много мокра си отива.
А тази бяла птица изгони,
изнервящо кръжаща в мисълта ми.
Не вярвам в лястовици бели.Е, почти.
Това илюзия е, за която се улавяш
във черен час, когато в теб крещи,
а уж била безмълвна тишината
и гледат те огромни две очи
на някаква тревога непозната.
Аз искам да съм пламъка на свещ,
на малкото прозорче на душата,
когато вън е зима и копнеж
бездомен броди- мръзнещ, стар приятел.
Прости ми, че съм толкова жена,
че всяка ласка в цвете се превръща
и думите ми носят светлина,
която търси спомен в празна, бедна къща.
Ще си отида някой ден, нали?
Това е само част от филма скучен.
Днес моля ярка мълния ми улови,
за да не вие в мене мракът, гладно куче.
.................................
Дочакай ме, аз някой ден ще дойда...

Люляците
в църквата цъфтят.
Тишината тук е
някак посивяла.

Звън камбанен...
Друг (навярно)... свят,
шепнещ тихо
думата - РАЗДЯЛА.