Милост за нас

Есенно грозде и сянка на сляпа вина

2010-09-12T15:23:00.000-07:00

Узря ли гроздето
на жарките ти нощи?
По устните ми
розов сок сладни
и тъмни са зърната,
пукнат грош ли
не струват
тези първи
септемврийски дни,
та като бледа
дрипавелка-просякиня
Луната скита
и протяга мръсна длан?
За нежност ли?
За жалка милостиня?
Обръщам гръб
и малко ме е срам,
но празни са ми джобовете...
Баста!
Нали за тебе всичко проиграх.
Печелих, губих...
В покер и канаста.
Във костите ми стине
блудкав прах
от пътищата нощни
и тъгата,
редовна спътница,
пътуваща "на стоп".
Коя съм днес -
печална непозната,
дете на мрака?!
Рових с нокти
плитък гроб
за птиците ми бели
уморени
очи склопили
и с разбити сърчица.
Простри ръце,
че тъй ми е студено.
След дълго лутане

се връщам у дома.

********************

Безсъници и локвичка тъга

Вълната ли съня ти разпиля,
оназ капризната
със дъх на жарко лято
във капчиците хладни?!
По брега
пълзят назад
две рачета.
Сърцето
е раковина с остри
ръбчета тъга.
Шуми морето на
безсънните ни нощи
и търсим се-
два гларуса в мъгла
изгубили се.
Искаш ли ме още?
Или догаря - вощеница
любовта
и призракът на
нервното ми тяло
я носи и топи се.
Светлина
тъй анемична,
че се спъвам...
Черно.
Бяло.

Вълната ли гласа ти
разпиля?!
И ехото ми връща
само ноти.
Ще мога ли със тях
да съчиня
за двама блус?
По-скъп от 100 животи
проблясва миг
и сляпата луна
в очите си
ревниво ще го скрие...
Оби...
ччччччч...
ам...
Срив.
Внезапна тишина.
Вълна бездушна
бряг рушащ се
мие.

********************

Протуберанси дива нежност

Аз съм млечната кожа
на небето
по която звездите
като бенки цъфтят
ухая на далечни планети
в които безкрайността е
с цитрусово-алдехиден
аромат
нощем помръквам
и потъмнявам
но само до първата луна
искаш ли да докоснеш
нежността ми
искаш ли
искаш ли
а?!

*******************

По стъпките на злачна нощ

Обвита във бръшлян,
с коси от вятър
Тя идва,
стъпва леко
и шепти.
Приведените мисли
мълком светят-
светулки гаснещи.
Ракитата цъфти.

Очите ми-
канарчета свенливи,
разчуруликани,
звездите ще кълват-
трошици светлина.
В сърцето диво
събудена ще
закипи кръвта.
И като куче,
изоставено и гладно,
ще ровя мрака,
кокал-тръпка
ще гриза...

Във шепата ми
лист бръшлянов
падна.
Отпивам нежност
от нагарчаща роса.

********************

Завържи ме с въже от пясък

Когато се чувстваш така
сякаш на челото ти с
големи букви е изписано -
КУЧКА
и свирят артериите ти
Одата на мръсната кръв,
спъваш се в
неувереността си,
но псуваш по мъжки,
накривила каскета
на тайната си скръб,
която ти шепне -
аз съм в теб,
ти си моя,
прави се на силна,
но си стъклен копнеж,
само да духна
ще се строшиш на парчета,
не на мен тия....
... Сякаш цирков манеж
е прашната улица.
Ти не си сиво пони,
бъди поне лъв,
изръмжи!
Ха, така!
Скъсай гащите на
клоуна-живот...
Жълто-розови.
Всичко е пародия.
Всичко е само игра.

******************

Накъсан дъх над бездна

Сангрия или кръв...?!
Какво тече
по устните прехапани
на мрака?
Отглеждам бездна
в себе си. Дете
да покълни надежда
в таз мория чака,
но кално е и
гният семена.
Кълват ги
стари, сиви улулици.
Вихрушка от
повтарящи се имена
покрива ме.
Каква съм странна птица!-
Криле на демон,
кожа от мъгла,
по-бледа от
нетрайните ти чувства.
Пристъпвам крачка...
Там съм на ръба...
Ако не полетя,
не ме търси!
Страхът ме смачка
и грозна съм такава...
Замълчи!
Сега ли чак се
сещаш да говориш?
Пиян е мракът.
Ляга си.
Тежи
пиринчена луна.
Далечно с близко
спорят.

Sic transit gloria mundi*

2010-07-23T17:40:00.001-07:00

Пируват долу...
Плискат се вълните
на старото море,
което влачи
бутилки с` зов за помощ
недопити
изсипани във бездната...
Не плача.
Но този връх е
толкова безчувствен,
прегръщам хладната скала
и побелявам.
Крещя с душата,
с устни се усмихвам
и времето да си върви
без жал оставям.
Рисувам със кръвта си
пиктограми.
Дали Търсачът на съкровища
след време
парче гранит със
моя кръв ще вземе
и в дланите му
тез еритроцити
ще оживеят,
заговорят?!
Оригами
от моите
хартиени копнежи
седя и сгъвам,
докато си мисля,
че Господ челото ми
е дамгосал. Нежно.
Орисвайки ме да
остана чиста.
И всеки път,
когато упорито
се спъвам,
за да падна
във прегръдка...
пропадам...
(Всъщност,
кой ли пък
ме пита?!)
Поемам въздух -
дълга, жадна глътка...

*********************

*Така преминава световната слава

*********

Така каза последното листенце на маргарита

Продава се Раят
и дяволи в дълги редици
наредени са,
маскирани като
архангели на Скръбта.
Плачат Марии,
божествени вдовици.
Между мен и теб тече
бистра, чиста вода.
Късам листенцата
на жадна за роса
маргарита,
не за обич я питах,
но тя си знае едно -
обича те,
не обича...
В чашата ми недопита
листче по листче
плуват...
Дъх на прясно сено
мами телата да
отпуснат умора
и да гледаме двама
как дяволи парче по парче
разпределят рая.
Мъничка небесна драма.
А на мен ми стига
и само твоето сърце.

*******************

В бетонните шепи на обречен свят - пеперуда

Вложи цялото си отчаяние
в една песен, изпята без думи.
Да говорят тялото,
очите,
пръстите...
Китарата дано издържи само!
И всеки звук да пада,
троши се и търси
пътечките на кръвта -
горди и тънки.
С натъртено от толкова
приятелска болка рамо
отново прегръщам,
а Тишината нещо ми мънка.
Дали ще чуем,
дали ще разберем,
ще простим ли
или Себичността
отровата си ще ни вкара
много фино,
почти неусетно
Недей!
Болка стара
повтаря ме
в оригами от коприна,
с очи фасетни
като на огромно,
безчувствено насекомо,
в които отразена съм
толкова много пъти,
че вече не знам
коя съм,
къде,
защо съм...
В колелото на Съдбата ни
Времето вкарва груби пръти.
И аз се спъвам,
и ти,
и нетрайността ни човешка.
Толкова много залези,
а изгревът един е.
Дали, че ни има е
груба Божествена грешка?!
Като пеперуда без крило
Човечността ни гине.

********************

И отново - две напред, една назад

Едно танго, Мосю?!
(Имам бримка на чорапогащника
но е високо горе
и не личи).
Органза и сатен...
Морава сласт е
тялото ми,
Виждам го двойно (изкусително)
във Вашите (гладни) очи.
Ще завие гладът за сливане
и като дим ще се извиси.
Ще танцува
прегърнат с нас (задушаващо).
Стъпка напред, две назад...
Едно, две, три...
Дишам трудно...
А ръцете Ви студени са.
(адски огън палят
такива ръце)
Шептят Ви сонети раменете ми,
беззащитно голи
под дъха на жестоко сърце.
Музика изхриптяна по ноти
и полепнала по кожата като пот
искри и отразява светлината
(има ли за опиянението антидот?!).
В косите ми падат звездички- лотоси
и ухае на нежност нощта.
В листенце небрежно отронено
поднасям Ви цялата си душа.

Горещо-горчиво

2010-03-19T11:01:00.001-07:00

Налей ми - тази нощ ще съм пияна -
от виното, от теб, от свойта страст...
"Червена шапчица на горската поляна
вълк подчинила на невинната си власт

и вместо във корема му закуска
в сърцето му се впила с нокти зли..."
Такава съм, не искам да те пускам.
Душата си ти сам ми подари.

И даже щом притворя нощем клепки
да чезнеш - мокра, облачна мъгла,
да се промъкваш със крадливи стъпки
в градината на мойта самота,

за да посееш ветрове и бури нежни,
да ме разплачат, щом отново зазори,
загръщам се в кожух - вихрушка снежна,
в камината дървата разпали

и нека се стопи по мен, да капе
и кожата ми гола да блести,
когато пребледнял ти устни хапеш,
че луд по мен си да не ти личи.

Да те докосвам с пръсти подивели,
да ослепее в новолуние нощта
и ако грешни са копнежите ми смели
във ада нека цяла вечност да горя!

*********************************

Мартенски снегове

А навън
продължава
да трупа.
Тази зима е
горда и зла
и в косите и-
хладна хралупа
зъзнат мигове.
Тръпне денят
и събира в букет
рой снежинки,
да се срещне смутен
с вечерта.
Реверанс и усмивка-
картинка
на платното
от бяла тъга.
Рисува със пръсти животът,
не му пука, че много боли
щом сърцето замръзва
горкото,
а по вените огън гори.

В късна зима,
и горда, и зла.

*************

Потръпване

Сам си. Тишината звъни.
В тъмното този звън свети.
Тихо и пусто. Душата боли.
Сипят се тъжни куплети.
Скъсани струни - звук подир звук.
Вятър. Потръпване. Нежност.
Прави ни често Съдбата напук.
И се усмихва небрежно.

Попей ми за горестта, жътварю

2009-11-15T06:00:00.000-08:00

Жътварят, който
ще ожъне сърцето ми
носи луната като бяла риза,
разгърдена и тънка.
Потъмнява небето ми,
когато запеят
житата зрели звънко.
На дъжд е и знам, че
бурята ще коси изгреви,
за да полегнат мокри
с дъх на прясно сено.
Ръкойки от страст,
завързани с жилави спомени,
прибира под навеси
от непрозрачно стъкло.
Щом седне до кладенеца,
с чаша силна ракия,
ще отсипе за мъртвите
и тихо ще потъжи.
Пристъпвам зад него,
като черна магия
обгръщам раменете му
и затварям очи.

***************

The winner takes it all

Търкалят се очуканите зарове
от костите на дърта дяволица,
а точките им взети от калинките,
изтъркани бледнеят. Хоп! Шестица.

По две. Недей така, не ми хитрувай!
И от ръкава козове не дръпвай,
че твърде е голям залогът.Чувай!
Ако загубя, считай, че съм мъртва.

Нечестно е и загрубя играта.
През зъби псува някаква отрепка,
Извличат го и пада там в тревата.
Ти впил си поглед в дългата ми цепка.

Коприната се хлъзва по бедрото .
Уж обещава, всъщност е примамка.
Усмихвам се с ирония, защото
удавник се лови за тънка сламка.

Ти мислиш, че са вързани във кърпа
и тази нощ, и нежното ми тяло,
че ще ме купиш, без да ти се дърпам...
Вода май търсиш в къща опустяла.

Последното раздаване ми дава
това, което ще те свърши, скъпи.
В очите ми топи се адска лава
и дявол старите си гащи кърпи.

Вандалия. Вакхания. Валхала...
Не ми се вайкай.Търсиш си го. Баста!
Sic transit gloria-(та) mundi ...Hvala!
Да си играеш с мене е опасно.

На дъжд ли е ...

2009-10-18T09:39:00.001-07:00

На дъжд ли е
тревогата в кръвта
и устните ми,
леко посинели
от стискане?!
Такава тегота.
Змия в сърцето.
Пориви несмели,
които лазят
уморени
в мисълта.
Калинки - не.
Безкрили пеперуди.
И шепнат
бързо чезнещи
слова.
Осланени,
замиращи
заблуди.
На дъжд ли е това,
че в мен тежи
едно небе
без облаци,
беззвездно
и целият ми свят е
във лъжи?!
В душата ми пък
непрогледна бездна.
Ти идваш
и ухаеш на дъжда,
не есенен,
а пролетноразлистен.
А аз забравям
моята тъга,
когато те прегърна
с нежност чиста.

***************

не искам... да знам

не искам да знам...

Тази нощ птиците лягаха по тревата,
като откъснати листи от стар календар.
Разпиля мислите ми рано застудял вятър.
За умора - прочетох в очите му - няма цяр.

не искам да знам...

Дъжд и мъгла над разкаляни, голи кръстопъти.
Надраха сърцето ми къпинови, остри бодли.
Водата в езерата на нежността ми кой размъти?!
Камъче хвърлено, потъва, без да остави следи.

не искам да знам..

***************

Искам да е лято

Когато вдигнеш очи
и се натрошат миговете
на късчета нежност,
уловили в себе си
слънчевите лъчи,
аз знам,
някъде има
буря снежна
и вият вълците
на изгубените души,
дращят с нокти
уморените
пълнолуния,
замръзват в утрини,
жестоки като съдби,
орисали тъмното
да е в кръвта ни.
Безумие.
И се моля лятото
в очите ти
да продължи
и гроздовият сок
по устните
да е сладък,
когато те целувам
и съм слаба.
Разбери,
боли, щом
миг след миг,
чупейки се,
пада
и залезът кървав
в очите гори.

***************

Два пръста шампанско

Непостоянството слиза
по дъгата, която
пръските на
снощното шампанско
извиха под светлината
на зелената Луна,
още твърде млада,
за да ръзцъфти
и заухае
на тъгата, която
влудява
и те кара да търсиш,
да затваряш очи
и през тръни и дим
да вървиш.
Отворена е вратата
и още на дъното има
вече не искрящо,
но още силно
вино.
Наливам две чаши.
Вземи и...
до дъно!
Непостоянство и вечност
да се слеят в едно.
Утрото е на прага.
Още миг...
за мен
открадни.

***************

Дълго изречение с вкус на есен

Тази нощ есента е дошла,
разпиляла е хиляди листи,
по които е писал дъжда
на лятото тъжните мисли
и във ранното утро вървя
по паважа,
застлан със въздишки,
паяжинките сплитат мъгла
с хладни капки роса,
диша тежко
умореният вятър-беглец,
не догонил сърдитото лято,
диви гъски се вият в конец
и закърпват небето, защото
през разшитите кръпки вали
и е жадна и зла тишината,
лъх на зима - сърцето боли
и очаква със страх празнотата.

***************

Есенна мъгла

Направи ми кафе
и недей ми задава въпроси.
Окуцяла надежда се спъва
и стене отвън.
Този пръстен от оникс,
който душата ми носи
е последната връзка
с мрака-кърмилник. Без сън
много нощи трошиха
кристални пантофки
и чаши.
Пепеляшки играха
със тиквички нощен билярд,
събличаха прозата,
дълго танцуваха боси.
А на мен ми е някакво никакво...
Има ли цяр?

***************
Антрацитена нежност

Нощта е черен кон.
В зори ще спре до мен
и ще подвие крак
в`внезапна тиха нега.
Разсипани звезди
по кожа с потен тен
горят в усещане за
августовска жега
и гривата -
милувка на коса
по вещерски
копнежите ми пали,
разбърква мислите ми,
пръска светлина
и много нежно
устните ми гали,
за да съм няма,
за да бъда само дим,
извил се над
вигвама на тъгата,
когато в транс-
шаманка и жена
умирам и се раждам
непозната.

Нощта е черен кон.

♣ ♥ ♦ ♥ ♣

из " Декамерон на Лилит"

2009-08-10T07:34:00.000-07:00

декада първа - "Разбито сърце"

Ще забравя думите ти
и ще запазя усмивката...
Дълго многоточие,
като заглъхващ
сърдечен ритъм,
след който
пищи апаратурата...,
а сърцето е спряло.
Поддържана в кома?!
А дали...дали си струва?!
На кой му пука
за това жалко тяло?
Да изключим системите.
Кръвта да стане на пясък.
Няма връщане,
а ако се върнем
няма да сме ти и аз.
Протяжна агония...
На нощна птица - крясък.
Улулици бели
в съня ми с криле
спомените душат.

********************

декада втора - " Дълг и чест"

Дълг и чест - скандира тишината,
когато маршируват мойте дни
и носят дамги върху рамената
от хорска злоба, завист и лъжи.

Дълг и чест- прошепват бледи устни
на детството, в един изнервен свят,
рушащ и мачкащ, искащ да го пуснат
в онези замъци кристални там отзад.

Дълг и чест - търкулнати монети
на масата хазартна на нощта,
заложени от мъртвите поети,
които надиграли са Смъртта.

Дългът е чаша пълна с тъмно вино,
нагарча, но я пием , без протест.
В съня ни плачат скръбни виолини
и свети бъдещето, сътворено днес.
********************

декада трета - " Разсъмване"

Донесох себе си
във тази сутрин ранна.
Ти знаеше ли, че така боли,
да минеш бос
през ниви неорани,
по трънчета от "бабини зъби",
когато вятърът е див,
окъсан скитник
и дърпа дрехата ти
за коричка страст,
а жадните му устни любопитно
разпитват те
със сластно-дрезгав глас?
Разсъмват птиците-
душите им са полет
и пускат мислите ми
като нежност да валят
по мокрите ти бузи,
светъл, морен,
в очите виждам
чуден звездопад.
И става светло,
слънцето се ражда
зад дясното ти рамо-
таралеж,
с игличка- лъч
в сърцето ми пробожда,
но не кърви,
а цъфва нов копнеж.

********************

декада четвърта - "Лъжата"

Аз цялата съм днес една лъжа,
очите ми са пясъци подвижни,
потъва утрото-разсипана тъга
и думите са толкова ненужни.

Едно докосване - парливо на медуза,
с отровата на триста скорпиони,
че не сърце под тънката ми блуза,
а камък апатично там се рони

и се превръща в хладния пълнеж
на пясъчен часовник, шепнещ в здрача,
че ако нямаш сили да се спреш,
изгубваш се...Не ме жали! Не плача.

Ще те излъжа. С таз монета ще платя
измачканите си, безсънни нощи,
в които полудявах от гнева,
че аз съм истинска, а Ти ме лъжеш. Нищо.

Code Name: Lilith

Искам да съм жаба(не обещавам, че ще се превърна в принцеса)

2009-07-17T02:11:00.000-07:00

Стигнахме до дъното, нали?
Там не стига светлината нежна,
нямам перки, ни хриле, във мен хрипти
страх от загуба. А тя е неизбежна.

Да се давя имам скрит талант,
все потъвам -топка от олово.
Реверанс, усмивка, пич - галант,
вятър ми чете надгробно слово.

Тази тясна кожа как тежи,
вади ме от нея пак Съдбата
и ме връща в делничните дни,
да си спомня - там са ми делата.

Нямам право на мираж в пустинна шир.
Принцът с коня бял заспа оттатък.
Алелуйя... Тишина и мир.
А в сърцето - дагма. Отпечатък.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

С много нежност

Стъпките ти в тъмната ми градина
карат пасифлорите да плачат.
Едно нежно, плахо колибри
на рамото ти кацна. Глупаче.

Идвай! Нищо, че мене ме няма.
Ще те погали с клонки брезата,
онази, под която те целунах
и нещо счупи се. Вътре в душата.

В росинките са моите мисли.
Оставих ти ги, да те дочакат.
Блещукат като светулчици. Чисти.
Нежно ще те прегърне мракът.

Разкажи им за теб. И за мене.
Всичко да изплаче душата.
Преди изгревът пак да те вземе,
ще ме зърнеш за малко. В светлината.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

(Не)гравирано в камъка

Очакването е
бодлива тел,
под която цъфтят
макове.
Капчица кръв от
нетърпеливите ми
пръсти
поглъща
анемичната им
жажда.
Затварям очи и
слушам
протяжните свирки
на окъснели влакове.
Пребледняло небе се
съблича над пустинята.
Копнежът по дъжд в
утробата и се заражда.
И чакам,
чааа
ккк
ам,
ча
к
ам,
ч
а
к
а
м
(защо
цял живот
все
НЕЩО,
Господи,
чакаме?!)
Обърнат наопаки
отчаяно стиска
стрелките си
часовникът.
Часовете
над минутите
пак са плакали.
А времето -
неизмеримо
невидимо
неуловимо
Ни Чи Е...
умира от смях
и за тленността ни нехае.
В Ада предлагат кафе със сяра.
На ябълкова диета са в Рая.

Магии

2009-06-20T13:08:00.000-07:00

Бяла магия

Gentiana
Ще отпия от твоята чаша.
Има нещо интимно в това,
да се слеят там устните наши-
върху чаша със бистра вода.

Допир чист като дъх пеперуден.
Нощен паяк,отправен на лов.
В мен настръхва копнеж безразсъден
по една споделена любов.

Тишината облечена в бяло
към далечния залез върви.
Днес очите ти са огледало.
В него тайно затваряш ме ти.

Като сянка,вградена в стената
ще остана във твойта душа.
В нощи тъмни ще плача, когато
ме забравяш,улисан в дела.

Ще отпия от твоята чаша
и самата ще стана вода.
Тази бяла магия те плаши...

В мен си влюбен по моя вина

Черна магия ...
krechetalov
Диамант, небрежно запокитен,
Твърд обаче, с режещи страни,
Беше някога със страст наситен,
Но на пътя му изникна ти,

Някои с годините не се променят,
А пък той ошлайфал се, от бистрата вода,
Нищо, че в душата още бури стенат,
Боядисал той отвън я с резеда,

И се скрил, среди цветята и тревата,
Но понякога, сред бяла тишина,
Се раздвижва сянката, вградена в/ъв стената,
И това е също твоята вина,

Нейната магия не е бяла – черна,
Тя допълва пълна чаша постоянно,
Нищо че е сива и не триизмерна,
Той понякога е влюбен в сянка – странно …

.........................

Не се бави ...
krechetalov&Gentiana

Ела, без лик си вече и без име,
Росата тази нощ в/ъв теб ще изсуша,
Безследно ще се изпариш, прости ме,
Решил съм, че ми трябва твоята душа,
Последен порив на живот, безсмислен,
По-стар съм от вековната гора,
Не съм аз този който те измисли,
Но пък за сметка на това ще спра,
Ела и не покорно, а тържествено и диво,
Страхуваш ли се? -„нали все още аз живея?”….
Ела при мен, не стъпвай тихо… предпазливо,
Не се бави, защото аз да чакам не умея …

Лице и име ...Думи без значение.
Росата в мен е ледена роса.
В душата ми е твоето спасение,
затуй я искаш и се връщаш.Дай ръка!
Последен порив на живот безсмислен трепва
сред шепите ти... Нека изгори!
Не ме измисли, но ме спираш.Шепот
по нощите ти в сънища крещи.
И твоя повик мами в мене бездна
да се разтвори и погълне моя страх
от светлото, в което ще изчезнем
без да се слеем, станали на прах.
Да чакаш не умееш и ще страдаш,
когато вехнат утринни цветя,
накъсани от пръстите ми... Падат.
И плаче в здрача твоята душа.

Тихо, на пръсти ...

2008-07-21T11:56:00.000-07:00

Замира блатото и лилиите плачат.
Косите ми във мътната вода
полека,между жабките се влачат
към привечерна, здрачна пустота.
Тревата е тъй мека и опива.
Щурче простена и светулка загаси
фенерчето си.Сова... Самодива.
Във този час сърцето ми мълчи.
И с нокти в пръст със папрати и лишей,
с ухаещ на самотност дъхав мъх,
една молитва своя ще напише
душата ми, поела трудно дъх.
Тревога плаха плъзнала се боса,
за да не стресне неспокойния ми сън,
ще нацелува уморените въпроси,
със устни заглушила техен звън.
Не ме буди! Какво като настръхва
от нощната прохлада мойта плът?!
Един копнеж във мислите изсъхва
и няма лъч пред мен, и няма път.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
В нощта преди пълнолуние

Крилото на гарвана,
закриващо Луната,
гъделичка мрачевината
с лилави отражения.
В нощта преди пълнолунието
светлината горчи,
а въздухът е пълен със знамения.
Няма да видиш баба Яга на метла,
когато в тъмното стреснат се обърнеш.
Само докосването на нежна, женска ръка,
ще разпали страстта ти...
Нали няма да я върнеш.
Подари и най-красивата си, любовна нощ,
с екзотични цветя и ласки луди.
В нощта преди пълнолунието
стават най-милите чудеса.
Светлината в душите отворени се буди.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Да те погали крило на черна птица

Желанията ми са анемични анемонии
и повяхват от първите лъчи на слънцето.
Вратата към радостта цяла нощ беше отворена,
но на съмнението посято бе зрънцето
и стояхме на една ръка разстояние,
а толкова далечни, на светлинни години.
Ти вярваш ли в Съдбата и споделеното?...
Аз вярвах, но ...всичко ще ми мине.
Нямам сили да изрека тази нежност,
която кръвта ми отравя и все по-трудно дишам.
Има много думи, които можем да кажем,
но с ръждивите остриета на стари пики
последно сбогом по залезите пишем.
Как да прошепна една усмивка за тебе?
Като вледенена снежинка ще ми я върнеш.
Последния дъх на спомена утрото ще вземе.
В черна птица дано да се превърна.
Чака ме отворена като бездна далнината.
И да искам, вече не мога да се спирам.
Събери след мен сълзите ми по росата.
Пожелавам си в спомените ти да не умирам.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Не докосвай болката

Ръцете ми са прозрачни колони,
морета от бездни се плискат под тях,
протегнати към небе без звезди
в мрака се ронят,
всяка стъпка в тъмното
буди нечовешки страх,
не искам да плача,
но сълзите ми капят,
горчивина,
която прогаря като киселина
плътта на тъжни гълъби,
умира сънят ми,
отворени широко очи,
упорита, непростена вина.
Ако само милиметър пристъпя,
полетът ще е дълъг
и болезнено - сладък,
почти стипчив,
не докосвай болката,
тя е капризна дама,
изприщва допирът,
светът ми без теб е безутешно сив.

Казват, че нирваната е състояние на духа

2008-07-18T13:30:00.001-07:00

Ръцете ми , танцуващи в небето,
на твойта нежност-ароматен дим,
мечтаят за докосване,в което
и двама с огън жарък ще горим,
и те ще бъдат птици снежнобели,
които имат много нежни имена
и свързват ни с нирваната в неделя,
когато просто ми се иска да умра,
защото знам, че понеделник е убиец
на бледата романтика у нас
и няма как от тебе да се скрие,
това че плача пак безгласно в здрача аз.
Ръцете ти, дали ще ги позная,
след толкова провали и печал,
дали в сърцето ми в кармин ще засияе
забит до дръжката стилет?!...Печал-кинжал,
с наострена до лудост съпротива
към всичко пошло и нетрайно в този свят
дълбоко, по-дълбоко се забива,
не дишам вече , но ...не ми е никак жал.
.................................
Не плачи

Дали ще потъна или ще изплувам,
ти няма да знаеш, нали?
По тъмните пътища ще се преструвам,
че търся съня си.Мълчи!
Недей ме проклина, не късай копнежа,
в сърцето си зрънце пази
от моята нежност, от бялото Вчера,
не казвай, че много боли.
Аз имам проклета и фина природа,
ти знаеш.Какво от това?!
Таз болка внезапна, безока, безрода,
е моята Черна луна.
И тя ще ми свети със черното в нея,
ще бъда кралица и роб
на здрачни стремежи.Как силно копнея
и ще те обичам до гроб,
но няма да знаеш, защото не искаш
и кучета пазят деня
на моето Утре, ти там ги завърза,
отряза парче от душа.
То няма да стигне, за да ме забравиш,
но няма да плачеш, нали?
И ако загина, любов, да прощаваш,
във теб ще ме има. Почти.
.................................
Ще повехне, преди да докосне тротоара

Изпуснато от пръстите ти цвете,
в дланта разтворена на тротоара,
повяхва бързо. Отминаваш неприета
от залеза, събудил болка стара,

която ще рисува по паважа
измислици и облачни въпроси,
в праха нагарчащ. Нещо скрито носи
умората. Дали ще ми го каже?
.................................
Не казвай..., не - кажи ми...

По пясъка, когато криволичат
последните ми стъпки...не плачи.
Дори не казвай пак, че ме обичаш.
Че още те обичам...забрави!
Желирано-сладникав залез капе
от кръглата Луна почти на път
да отнесе най-нежните копнежи,
там, дето в мрака кротко ще заспят
и ще сънуват моята измама,
с която лъгах се, че всъщност, не боли.
Че бедна съм, това го знам...не драма,
а мъничка игричка бе...Прости!
Да искаш нещо повече от всичко
е, като с пеперуден, луд инат да се стремиш
да изгориш. Горяща лампа. Нищо лично.
Навярно просто глупав мой фетиш.
.................................
Тежиш ми, обич моя...

Тежиш ми, обич моя...на сърцето.
Като онези воденични камъни тежиш.
Понасям тази тежест, общо взето.
Но ако мислиш, че е леко, ще сгрешиш.
Проклета съм и упорита като муле,
дори да казват, че е безнадеждно, все едно,
до кръв петите на копнежа ще ожуля-
да светнат бели, на страстта ми тържество
и пак листенцата на рози ще накъсам,
дори да е банално, но е шик,
в леглото ми на сласт да заухае,
когато любиш ме с задавен,жарък вик.
Тежиш ми, обич моя,...но те искам.
Едва ли знаеш колко много... По- добре.
Любов такава е мория и притиска,
като гранитен камък беззащитното сърце.

Принцът на нощта

2008-07-03T11:41:00.000-07:00

На крилете на прилеп долиташ.
Тази нощ си безумно красив.
И в душата ми впит, без да питаш,
по стените и пишеш в курсив
нежни думи- изящни и мрачни,
нежни думи в готически стил,
от които не искам, но плача,
а духът ми недраг и немил
е прогонен да скита далече,
там, където се стелят мъгли
и на смърт неизбежно обречен
своя сън той последен ще спи.
Имаш нежни ръце на убиец,
на змия черна, хладна душа.
Тъй чаровен вампир-кръвопиец...
Аз за тебе без жал ще умра.
Ти го знаеш и ловко използваш
своя чар, да ме мъчиш в нощта,
със целувки и думички сладки -
твоя малка, перверзна игра.
Няма смисъл да казвам - не мога
и не искам, и стига...О, не!
Остави ми сърцето, за бога!
За какво ти е лудо сърце?!
То е цялото пълно със тебе,
чак до сетния свой капиляр.
Ти си моя съдба,болест, жребий.
Срещу тебе уви, няма цяр.

.................................

Къде ме водиш?

Къде ме водиш? Тази призрачна мъгла
очите ми слепи.Не виждам вече.
Стареят пеперудите. Нощта
душата ми превзема. Час обречен
да го издишам и захвърля през гърба
на чакащите плячка сиви вълци.
Таз моя стара дреха - любовта,
проядена е от копнежи - молци.
Любима дреха, но съсипана, уви,
да я изхвърля ми е жал... Ех, няма начин!
Обличам други дрехи, но боли
и искам си я, даже ми се плаче.

Къде ме водиш? Имаш ли душа?
И моя ли е или ме излъга,
че в мислите ти съм кралица, не - жена,
а маргаритка от кристал?!Защо съм друга?
Сега, когато времето кърви,
разкъсано от нервните ми нокти,
чупливото с желязо замених,
в гласа ми дрезгав иронични нотки
изправят в ъгъл на позора нежността,
наказана тя просто няма сили
да защити пред всички светостта
на чувствата си-трепетно-унили.

Ръката ти е силна, може би
ще ме прехвърлиш през трънясали пътеки,
през драките на делничните дни
и ще ме скриеш във прегръдките си меки
от тъмното, от дивата тъга,
преследваща ме с тъпа упоритост,
умората е сянка на жена,
река, излязла от пресъхнало корито.

Къде ме водиш?
.................................

В лабиринта на Смъртта

Губя гласа си сред високи, остри треви-
кинжали, които го режат и стенат.
Може ли повече от това да боли?
Животът ми е гладиаторска арена.
Излизам срещу себе си, сама съм гладен лъв,
разкъсвам се, диво реве тълпата жалка
от сенки и залези, от празнота и стръв
за още кръв...Още ли? И колко?
Въпросите, които си задавам за стотен път
са - защо и какво да правя.
Каквото докосна-повяхва. Ръцете ми горят.
Цялата съм негаснеща жарава.
И няма изход от този лабиринт на Смъртта,
замаскирана под храсти вечнозелени.
Тя не е бърза... Цял живот...Сто години самота.
Толкова реки от болка изтичат през мене.

Гавот и бели маргарити

2008-07-01T04:21:00.000-07:00

Бавен гавот и листенца на маргарити.
Светлината в очите ми и глътка нектар.
Отпий, затвори очи, за нищо не питай.
Повярвай ми, за нищо днес не ми е жал.
Ще танцувам с теб, докато напълно се забравя.
Когато отчаянието по кръвта ми пропълзи
и смъкне маската на копринената забрава,
дали такава истинска ще я познаеш ти?
Имах много въпроси, но лодката на залеза отплува
без мен и теб, нещо скъпо отнесе от нас
там далече, където с пари не се купува
ни плаха обич, ни ласка, нито жарка страст.
И окуцяват стъпките на отминатите надежди.
Не ме жали, аз съм песен на дива трева.
Тя ще плаче в нощите ти - тихичко, много нежно,
за да измие спомена, в който гордо ме прокълна.
Но днес на рамото ти главата ми кротко ляга
и литват мислите ни, с бели, чисти крила -
маргаритки, без дъх, без аромат. Спри, не бягай,
последна пролет, ограбила моята душа.
.................................
Лилавото ми отива

Стени, които поглъщат
чувства изфинени
и нюансът е вечно
синьо-лилав.
Блъскам се в невидимото.
Разпилявам своето минало,
толкова чупливо,
а уж бе метална сплав.
Ръцете ми са безпръстени.
Горещото е изстинало.
Как се пали факла
от мокра трева?
И защо ми е светло?
Безумни, некръстени
пълзят по килимите
спомени-писмена.
Слепи и неправедни,
някога някъде
в друг ли живот
скрили своя блед ,
жизнен код?!
Намирам в ъглите
копнежи забравени
и вече си знам,
че не съм аз на ход.
Хвърлени зарове.
Двойки и минуси
в сметката моя,
до вчера на шест.
Създава Съдбата
нерешими ребуси.
Писалка счупена
и стих в анапест.
.................................
Зад малкото прозорче бледа свещ

Хвани ми мълния със гола длан, небе.
Целувай тази тръпка на парцали.
И ако искам пак сърцето ми да спре
кажи ми, че това е болка стара,
че облаците нямат си сърца,
но пак се носят леки и красиви,
че като дъжд вали в душата ми тъга
и после много мокра си отива.
А тази бяла птица изгони,
изнервящо кръжаща в мисълта ми.
Не вярвам в лястовици бели.Е, почти.
Това илюзия е, за която се улавяш
във черен час, когато в теб крещи,
а уж била безмълвна тишината
и гледат те огромни две очи
на някаква тревога непозната.
Аз искам да съм пламъка на свещ,
на малкото прозорче на душата,
когато вън е зима и копнеж
бездомен броди- мръзнещ, стар приятел.
Прости ми, че съм толкова жена,
че всяка ласка в цвете се превръща
и думите ми носят светлина,
която търси спомен в празна, бедна къща.
Ще си отида някой ден, нали?
Това е само част от филма скучен.
Днес моля ярка мълния ми улови,
за да не вие в мене мракът, гладно куче.
.................................
Дочакай ме, аз някой ден ще дойда...

Люляците
в църквата цъфтят.
Тишината тук е
някак посивяла.

Звън камбанен...
Друг (навярно)... свят,
шепнещ тихо
думата - РАЗДЯЛА.

Мерит-Сегер

2008-06-25T07:41:00.000-07:00

Мълчанието сълзи по стъпалата
на древните къщи
в един вече ничий,
изоставен град.
Високите дървета
в небето впиват пръстите
на своя неистов,
за щастие глад.
И шепнат лицата
на каменните идоли-
Мерит-Сегер...
Мерит-Сегер...
Слиза богинята
по листата на лотоса.
На рамото си носи
дагма- змия.
Цвят: смарагдово-чер.
И ослепяват
очите на грешните.
Сънищата им отлитат
на бели крила.
Опипом, по стените
пълзят незрящите
и падат в бездната-
душа по душа.
Мерит-Сегер...
Мерит-Сегер.
Злачна е косата
на твоята нежност.
Носиш ми болката.
Канела и ветивер
в регал с тъмно вино
разбъркваш небрежно.
От устните ти ще пия
и сърцето си ще ти дам.
Сложи го в урната
на мъртвото време.
Последен танц в руините
на прокълнатия храм.
После може
дъха ми ръката ти
да вземе.
Мерит-Сегер...
ех,Мерит-Сегер!
Мерит-сегер(обичаща безмълвието)-богинята,охраняваща покоя на мъртвите
................................
Стряха за бездомни души

Душата ми е птица бяла
и търси твоята душа,
далеч от тленното ми тяло,
в една пустинна долина.
Горещ е пясъкът, студено
червеното небе над нас
и свети чувство заблудено,
пияно от искряща страст.
Крилете ни се умориха...
Къде да кацнем с теб, кажи?!
Души бездомни търсят стряха
за своите влюбени мечти.
.................................
Плачат ли мъжете?

Когато си тъжен
очите ти имат онзи цвят
на бурята,
която сънувам всяка нощ
и в която се чувствам
изгубена и нищожна.
Когато кръвта ти е
апатична и студена,
нещо в мен прави
самотата и болката
нетърпимо невъзможни.
Когато...
Има дни, в които
пътуването ми до теб
е дълго и мъчително,
макар да си на една ръка разстояние.
Дни, в които просто не те достигам.
Къде си?
Затворено е за мен сърцето ти,
нищо че упорито повтаряш,
че ме обичаш...повече отколкото
въобще било възможно.
Какво си?
Моята слабост?
Присъда?
Или проклятие?
Ех, питам те ,
но и сама отговора си го зная...
Ти си моето нежно разпятие.
Заковани са за думите ти
ръцете ми,
трънен венец ми е любовта ти.
Чакам само копието,
което ребрата на
недоносената ми съпротива
ще строши.
Всъщност....,
плачат ли мъжете?

Нежност на неверница

2008-06-22T06:14:00.001-07:00

Искаш да ти бъда пленница?!
А можеш ли да ме задържиш?
Аз съм пясък, който
измежду пръстите ти ще изтече.
Мокър пясък...
От разрушени гранитни блокове.
От едно уморено, човешко сърце.
Затворих лицето си
в една мъжка страница
с нежни стихове и много тъга.
Клавиши на пиано,
жълта роза и музика.
Там оставих почти цялата си
слаба, женска душа.
Искаш да си гордият,
казващ последната думичка,
онази, която ще ме превърне
в дим на гъсти вълма,
ухаещ на ириси и стенещ по нощите,
когато подреждаш пасианса си Самота?!
Но аз съм неверница и не съм от покорните.
Не ставам за куче,ни за любима жена.
Вярвам във ереси.Кръвта ми езическа,
гореща по цигански, ще ти отрови съня.
Дали съм предателка, или пък безлична съм,
дали нежността ми е фалшиво злато?!
Мълчат хоризонтите.Кандило обърнато
овъглява вярата.Стих на смъртно легло.
.................................
Да спиш... с отворени очи

Камбаните на изгрева са живи.
С езици ближат утринна роса.
И после със усмивки бледи, криви
звънят и плачат.Търсят светлина,

която да окъпе пустотата,
лелеяна във пазва от копнеж.
Очите и са сънени.Тъгата
дали е опит болката да спреш?!

Две шепи светлина. Умий очите,
отворени и жадни.Шштттт, мълчи!
Затварям моите.Страхът ми недопит е.
Несбъднат страх, че пак ще съгрешим

и онзи смъртен грях ще поделиме-
Високомерие.Печален пилигрим.
Изгубих се...Ела и намери ме.
Уж будни сме, а всъщност...още спим.
..................................

Не спира да вали

Сукубите на мислите ти черни
се любят със тъгата на дъжда ми.
Вали от цяла седмица. Неверни
съмнения сглобяват оригами.

Ако въздъхне тъничката нишка,
която свързва моя свят със твоя,
ще се срутят мостовете предишни-
гротеск картинка в стил Франсиско Гойя.

От мрамор дялкам черни пеперуди
и цялата подгизнала съм вече
от този дъжд, отмиващ в мен заблуди,
но как да спра, щом ти си тъй далече,

че болката отляво ме влудява
със своя стон на счупена камбана
и е горещо.Порив блед , обречен...
Не ми остави сламка да се хвана.

Измислица е, Господи

2008-06-15T04:37:00.001-07:00

Измислица е, Господи,
недей го вярва,
това, че чувствата ми
запустяла нива са.
Плашилото е тръгнало нанякъде
понесло сламената си душа
под шапка дрипава.
А аз съм неразумна...
Както винаги.
И тези семена от гарги клъвнати
дали ще да покълнат
във стомасите им,
преди да ги изхвърлят,
или после...
Късно е.
Но свикнала съм да го кърпя скъсано
и все да го нагаждам като ново.
Когато най-изглежда безнадеждно-
отново, и отново, и отново...
Измислица е, Господи.
Недей,... излишно е
да питаш колко още
ще съм глъхнеща
като корава пръст
във кладенеца хвърлена.
Преди на кал да стана,
знам си , дълго е.
И ако прокълне водата спомена,
без сълзи ще проплаче тишината ми-
намерена, изгубена, пречистена...
Измислица е, Господи...
Повярвай ми !
.................................

Ръце отворени за полет без небе

Благословени дните ни,
които раждат семето
на утрините,
недокоснати от сласт.
Обятия, обгърнати от дим,
познали времето
за дъжд, сеитба, болка, страх и власт
над себе си, над другите, над нищото,
което уж е празно, но тежи
и като камък в кладенец
дълбоко глъхне. Истини
отварят портите към бъдното,
Съдби
във сфери от кристал.
Очите слепи са,
защото вижда се, но само със душа,
това, което дава смисъл на живота ни...
Рулетка руска, страст, хазарт, игра.
.................................

Не ме убивай с думи

Светкавица в сърцето...
И после болката...
Небето се отваря , но за миг.
Очи обърнати навътре.
Корозийно е.
Тромб в дясна камера.
Отчаян, глъхнещ вик...
Това сме хората
и векове да минат
оръжията се менят,
еднички те.
Най-страшното оръжие
са чувствата.
Себични чувства,
чувства без сърце.
И острим думите си
в кожата на някого,
когото уж обичаме...
Защо?
Вали градушка...
В тази жлъч се гърчиме.
Куп оправдания.
Вина ли?
Зло небе,
което бавно почернява
и затваря се.
Инфаркт...
Внезапно свършил земен път.
А после другият,
по-сам и нищ от нищото.
Оръжията ни прощават.
Думите ни - не.
.................................

Попитай дивеча...

Попитай дивеча...
Той тръпката познава
на тъмната гора...
Враждебен свят,
сред който много трудно оцеляваш
и все виси над тебе нечий глад.
Попитай дивеча...
Той носи свойта дагма
на вечното преследване. И цел.
Невинен е виновен.
Паста. Магма,
в която като лист се е заплел.
Как стене вятърът в ушите на греха му,
че горд е и не иска да е стръв,
че силно е привикналото рамо
да се напряга и се пази с мощ на лъв.
А уж е крехък и привидно чак безличен,
но дишат пак ловците негов прах.
В дивашки свят, до лудост неприличен,
попитай дивеча...
Той знае що е страх.
.................................

Море, изгонено от раковина бяла

Студени са раковините
на дългите ти сънища,
скитнико мой.
По белите пътища
на пълнолунните нощи
пълзят отраженията
на прецъфтяващи очи.
Жасмин и портокалов цвят
ронят се.
Спомени перушините си пощят.
И само едно,
заплетено в гладна паяжина перо,
(дали пък с него Есенин не е писал?)
задрасква надеждите на паяка.
Не ме питай - защо...
Да събирам неизказаните ти желания,
сам Господ Бог ме е орисал.

С перо от ангел ще ти пиша

2008-06-15T04:06:00.000-07:00

Дали ангелите могат да говорят?
Или това е само шум от сухите листа,
нападали от спомените. Голи.
В една огромна, нечовешка самота.
Перце сребристо ми закрива светлината
на блудната, танцуваща Луна.
Тя губи мислите си, както ръкавици.
Не се обръща, отминава.Тишина.
И ако вляза в нищото, ще се изгубя.
Ще ме потърсиш ли или ще прокълнеш
вратата да зазидат ветровете?!
Нима с проклятие ще можеш да ме спреш?
Ще идвам в сънищата ти - голяма пеперуда.
Завесата ще трепне. Час за смърт.
Умира болката.Секундата е луда.
В кръвта ти рови залез - черен кърт.
По някаква, все още неоткрита,
пустинна степ цъфти премръзнал вик.
И тичинките му за мене ще те питат...
Потрепва утрото-досаден, нервен тик.
Гласът на ангел моята молитва,
като река ще влее в твоето море.
До бряг не стигнах. И да се удавя,
ще ме долавяш нощем в пулса на сърце.
.................................

Шампанско с дъх на олеандър

Олеандърът във вазата е бял
и капка сок по пръстите ми стине.
Отровно цвете... С поглед натежал
изпиваш устните ми.Шепнат те-вземи ме.

Пусни ме в себе си. Напразно ме кориш
и късаш дрехите на плахата ми нежност.
Сред куп парцали пак ще съгрешиш
и в мен ще се изгубиш...Неизбежно.

Тук няма улици с табели и такси.
Мъгливо здрачно е и на копнеж ухае.
Самотен минувач си само ти,
но пътя към сърцето ми го знаеш.

Потънах ли...? Почти се размечтах.
Налей шампанско. Ще нагарча сгрято.
А тази страст в очите хвърля прах
и жарка е, като последно лято.
................................

Разказвам ти...приказки

Недей да рушиш...
Цяло небе от красота и нежност
се разваля само с лъжица гадост.
А обратното никога не става-
и шепа катран
с много мед и светлина не засиява.
Пак горчи.
Послушай ме...
Недей руши.
Не хвърляй камъни по птиците,
не затръшвай вратите,
защото някой ден ще се събудиш
пълен с руини,
порутени замъци,
опустели църкви,
прокълнато небе,
в което светлината е сляпа
и полека изтича
през шепите ти жадни и празни...
С какво ще напълниш живота си?
Да пиеш от пробита чаша
и да си вярваш...
е толкова тъжно.
И глупаво.
Не разрушавай мостовете
на нашата приказка.
Нали по тях ще мине каретата,
в която е твоята принцеса.
Може би.
И отново ще бъда Котарака ти с чизми,
който цял един живот ще ти посвети,
а после ще се премести в друга измислица-
там, като лотос да поцъфти.
Преди да стане само дума,
с която се спира болката
и не горчат чистите ти сълзи.
Недей...
Позволи ми да ти разказвам ...
приказки.
.................................

Западен блус в източен стил

Забравях, че съм нещастна...
По улиците на града
разпилявах усмивки - жълтици.
Уморени от утринната си самота
кълвяха ги нощните птици.
Роклята на Луната ми е къса,
но какво...
Минижупът е вечно на мода.
Обличам я, сладко е...
Не се питам защо
под краката ми люлее се пода.
Донеси ми сърцето си-
стар китайски фенер.
Аз съм твоята гейша красива.
Без кимоно съм,
ти си стар мой авер.
Между нас светлината изстива.
Чаша чай ще изпием
без церемонии и тамян,
после и да ме целунеш можеш.
Без пардон, съжаления,
преструвки и свян
душата ми в джоба си да сложиш.
Западен блус във източен стил-
какафония някаква дива.
Прегърни ме.
Бъди нежен и много мил.
С твойто тяло плътта ми се слива.
И забравям отново, че от теб ме боли,
че в кръвта ми ще влееш отрова.
Умирам, когато ме гледаш с очи,
пълни с нега. Мълчи! Нито слово!
.................................

Наздравица

Да пием лудо вино тази нощ,
от лудите лози на наште чувства,
кипи във чашите червено-чер разкош,
горчивината сладка устните предвкусват
и залезът си тръгва, в миг разбрал,
че е излишен тук, и светлината спира
в очите ти, там литва гълъб бял
на всички да разкаже - не умира,
което свързва две души в едно,
плътта е нива, в нея да засеем
за слънце зажаднели семена
на нежна страст и обич. Как немее
гласът на оня див, първичен страх,
нашепващ ми, че всичко си отива,
целувай ме и нека да е грях,
не искам в мен душата да изстива.

Време за молитва

2008-06-05T06:07:00.000-07:00

Ще дойда, щом небето притъмнее
и над параклиса душата закръжи.
Вратата не залоствай, че не смее
сърцето да признае тез лъжи,

с които вярата и слабостта отрича,
а те лютяха, като в прясна рана сол.
И влачих се и падах...Цвят кокичев
във шепите ми вехне. В си бемол

е моята, последната кантата.
Изплаквам нотите.Ръката ми вземи
и прекръсти ме.Мокра непозната,
самотна птица в скута ти лежи.
................................

Предай ме отново

Защо падат ангелите?!
Горестта е червей
в човешко сърце.
Най-хубавите плодове
първи ще бъдат изядени.
А после... нищо.
Преситено тъмно небе.
Кладите за грешници
още не са накладени.
И скитат бурите
от гневните изблици
на непонесена самота
и несподелени съдби.
В пръстен се сплитат
нощните улици.
Юда на душата ми,
къде ли още се скиташ ти?
.................................

Спасовден

Спасовден...
Прибери, Господи,
скитащите души...
За малко радост да помечтаем.
Има дни, в които
сърцето много ме боли.
Има нощи, в които ми затваряш Рая.
Снощи валя и все още ръми.
Дано годината бъде много богата.
Русалки набраха
росен и диви треви.
По втори петли болните души
имат дъх на лято.
В пустия кладенец мълком очи ще потопя,
дано те видя, моя мъртва надежда.
Искам да ти изплача толкова много тъга,
отнеси я в дълбокото,
върни ми светлина и нежност.
................................
Думи - като хляб и сол

Думите ми не са хляб и сол,
но днес искам с тях
да те нахраня.
Ето ти на тъгата ми
дървения стол.
Седни!
Преди отново дяволите ти
да те хванат
и да ме замеряш с думи -
стрелички отровен страх,
страх, че наранявам
мъжкото ти Его.
Стара книга,
потънала във прах,
е смирението.
Успокой се.
Mi prego!
Една усмивка
не струва много, нали?
Но в нея е затворено
нежно слънчево зайче.
Пусни го!
Нека на воля да си върви.
Отчупи от думите ми
препечено крайче.
Ще ти налея умората си,
май че малко горчи,
но ти отпий
и нека да помечтаем
за онези бъдни, безкрили дни,
в който какво е да си добър
вече ще знаем.

Ти виждал ли си риба да говори?!

2008-05-28T03:22:00.000-07:00

Когато рибите в небето на копнежа
затварят устните си златни и ръми
една непоносимо дълга нежност,
в кармин облечена там
Гордостта ми зорко бди
над кратките моменти на умора
и чака да разцъфне онзи цвят,
наричан страстно-нежно "пасифлора",
за да се върне с аромата му назад
във времето на ангели и бездни,
на гняв и ласка.Облачно небе
с догарящ залез.В него ще изчезне
последен стон на моето сърце.
Като камбана блъскана тревожно,
когато зло надвисне над света.
Като молитва...Нещо невъзможно,
мечтано и ридано до зора,
отново кървава-жена, която ражда.
Дали ръцете ти ще бъдат моя съд,
да се излея, да изпиеш мойта жажда
и после да поемеш в своя път?!
Сънувай ме по нощите безлунни
и като риба, моля те, мълчи!
Не казвай тайните ни, плахи и безсънни.
Дори да те боли, не говори!
А аз отново ще обличам свойта дреха
на Гордостта в червено.Нека да вали!
Парченце от душата ти - утеха
във джоба си прибрах...Сега върви!
.................................

Небето сутрин във росата се оглежда

По рамото ти слиза тишината
на онзи миг, събуждащ нежен звън.
и трепетът на клепки от позлата
рисува слънце и дъга-мил, сбъднат сън.

Ръми сияние.Мечтите ти са луди.
Протягаш се с усмивка на дете
и литват в полуздрача пеперуди
към утринното, облачно небе.

Разсъмване.Далечното е близо,
когато в трелите на птица затъжи.
По рамото ти тишината слиза
и в дъх на мащерка пчеличка пак жужи.
.................................

Дланите ми пълни с твойта нощ

Нощта, налята в топлите ми длани,
поднасям ти. Очите си умий...
и пий задъхано.Звезда да не остане
по пръстите ми.Като дим извий

гласа си сластно шепнещ и повтарящ
омайни думи.Див, елфийски чар
като магия в мене да изгаря
страха от тъмното.И цяла-твоя дар,

ще затанцувам:бледа,нощна пеперуда,
с криле от кадифе и горски мъх.
Да сбъднем двама наше, малко чудо.
Луната горе затаява своя дъх,

а после песента и се излива
на капки светъл,диамантен дъжд.
Макар че май тъгата ти отива...,
аз искам да се смееш,нежен мъж.
.................................

Мисля си за теб ...

В полунощ,
когато танцува
със себе си Луната,
а романтиката е дума
от някакъв странен език,
татуирам прилепче
върху рамото на тишината.
Тя ще ми изпее
един накъсан на ноти вик,
със затворени устни,
с много студен, нощен огън,
от който душата ми
като капризен кактус
ще разцъфти.
Обличам облаците,
цветът им е нежно розов.
Не ми отива,
но в тъмното не личи.
Бели сови ще пазят
спомените ми объркани,
от мен самата
и от внезапния, нервен дъжд.
Спомени, в които
чувствата са изтъркани
и ме гледат с насмешка
очите на нежен мъж.

В полунощ...
когато танцува Луната
със себе си.

Щом думите нараняват...

2008-05-13T07:00:00.000-07:00

Нощна птица...
Ронят се прашинки лунна светлина.
Тишината е вдовицата на мрака.
Тъкат воалите й часовете на нощта.
Да разцъфти цветето на Тъгата тя чака.
Цвят, който само един миг цъфти,
а вехне два човешки живота.
Ухание на горест в тъмното мори души.
Смъртта е близо. Само на йота.
Щом думите нараняват,
мълчанието устните ще слепи,
ще зазида воплите в снежна кула
от илюзии и грешки.
Винаги много боли
от тази жалка природа човешка.
.................................

Да пием за болката!

Да пием за болката,
онази черната,
хапливо-отровна
като жила на оси!
Да пием за тази,
същата плевелна,
която садим в душите си
и там тя буйно цъфти!
В ръце подадени плюем
и смеем се,
после се влачим
след жестоки очи.
Да пием за долната природа,
човешката!
Тя винаги мами.
Тя често греши.
Във виното - истината.
Хайде да проверим!
Ако не друго -
поне се забравяме.
За малко,
за мъничко,
или... почти.
И сълзи под чашата
вместо бакшиши
оставяме.
Да пием за болката!
Не върви???-
C`est la vie!
.................................

За Ваше здраве, сеньор!

За Ваше здраве, сеньор!
Чаша с искряща сангрия.
За Ваша усмивка-нагарчащ ликьор,
можех даже човек да убия.
Ех, тези Ваши очи, сеньор!
Сини ли бяха или пък черни?
Чаша-две и този поглед!...Фурор.
Вече не помня...Навярно.
Устните Ви са влажни и блестят.
Може ли капчиците кървави да изпия?
Сладко. Горчиво. Хладно. Горещо.И пак.
Сама съпротивата си ще изтрия.

Малко фламенко, за досгряване на кръвта?
После... заведи ме , където поискаш.
Тази нощ е пълна с толкова гъста тъга.
Едвам дишам, а в прегръдка тъй силно ме стискаш.

Йероглифи в какавида

2008-04-24T02:16:00.000-07:00

Няма да дойдеш...
Разкъсаната тишина е дреха,
в която зъзнещото си тяло
не мога да загърна.
В очите ми уморена
ослепява светлината.
Толкова ли е късно
да ме прегърнеш?
Когато неразумни спомени замръзват
под стряхата на моето Вчера,
като ледени висулки,
целият ми живот
превръща се в химера.
Пътища, под посивели преспи
губят вярната си посока,
връщат ме някъде далече
в дъното на небето.
Тясно ми е,
а то ,всъщност, е широко.
Няма да ми кажеш онази дума,
от която душата ми се смее,
с най-нежния си глас,
само за мене.
Ти да прощаваш не умееш.
И отново се чувствам
непозната
в двора царски
на дрипавите желания.
Не говоря езика на Тъгата,
но разбирам жалните и стенания.
Всеки вопъл се съсирва в кръвта ми
и ако не дойдеш бързо, ще е късно.
Когато все пак щедро се обърнеш
само вятър
незаключените врати ще блъска.
Ще е празна нашата стая,
мене никъде няма да ме видиш,
унищожена от твоята мъжка гордост,
превърната в недоносена какавида,
от която няма да излети пеперуда
и красотата ще е уродлива старица.
Ела сега, когато още те чакам,
преди да се удавя
в бездънната душа на птица.

.................................

Мартини "Жадувам за теб"

Говориш ми...
Дъждът се пак засилва.
Мобилният прекъсва...
Тежък миг.
И по стъклата на колата
черни пръсти
на мокра нощ се свличат.
Сдържан вик.
На път към теб...
А сякаш път към Ада.
Порои от вода.
Небе - катран.
Светкавици - камшици,
цитронада -
изстискана Луна,
копнеж пиян.
Мартинито изпито тази вечер,
на крак във някакъв случаен бар,
не бе достатъчно да стопли.
Неизречен
въпрос кърви
в зрънца на нар презрял.
Тъй грозен трясък.
Облаци - цунами
разбиват мрака.
Пъзла уж не съм,
а свива се душата в оригами
и вече съжалявам, че съм вън.
От радиото стърже самотата,
с гласа на някакъв дрогиран, млад певец.
Крещи и стене. А дъжда в яката
все тъй е мокър. Дом и душ?! Ядец...
До тази мила, ласкава картинка
са много километри. Спи града.
Спи времето - премръзнала калинка,
а аз в нощта съм дяволски сама.

.................................

Търкулната ябълка

Очите ти... пустинята Сахара.
Пустинна буря. Съсък на змия.
С усилие преглъщам.Тръпка стара.
Онази ябълка на Ева в мен узря.

И нищо, че го забранява Бога,
ела да си я поделим.Мълчи света.
И точно в този миг си знам, че мога
пред нас море на две да разделя.

.................................

Бих искала да съм добра...

Не съм добра със теб. Не съм добра.
Капризна, като плахата мимоза,
под пръстите ми къса се денят.
Как мразя тази сива, дневна проза.
Бих искала да пиеш нежността,
която ти наливам с пълни шепи,
тъй както пиеш изворна вода,
на колене, с изгарящ вените ти трепет.
Бих искала до теб да коленича
и всяка дума да е капка от сърцето,
което се променя, щом обича,
но ти не вярваш. Тресва гръм в небето.
Дали с ръка, ако го пипна, ще боли,
ще пламна ли, ще вие ли копнежът,
повтарящ ми - опитах... но не би...?!
Как тази лудост иска вените да среже
на всички мои глупави мечти,
на тихата умора там, в душата,
на всичко светло, но безсилно да цъфти.
Не съм измамна, но не съм и свята.
Не търся брод, не вярвам в чудеса,
но се надявам, искам, без това не мога,
да бъда себе си - картина на жена,
която тайно е рисувал нощем Богът.

Wisteria-та рано прецъфтя

2008-04-16T03:11:00.000-07:00

Като косите на Медуза разпиляни
небрежните ми мисли, в пристъп луд
на вятъра... Акорди на пиано.
Внезапна тръпка. Не от страх. От студ.
Кафе с цигара. Масата съседна
и оня блед, случаен минувач,
навяли ми тъга. До мен приседна
внезапен спомен. Тих, интимен здрач,
от който ронят се цветчета прецъфтели -
wisteria-та рано прецъфтя
и в чашата ми падат - синьо-бели,
лилави капки чиста красота.
Парченце шоколад... Ръката хладна
на миг, танцуващ в свой, измислен свят,
докосва бузата ми. Фина сянка падна
на нещо, връщащо ме тъй далеч назад.
И светло е, и болно, и щастливо.
Но всеки има своите бягства вдън
кристалните кълба - магия дива,
в която падаш на колене. Песен. Звън.
.................................

По тихите алеи скита светлината

Тихо е. Отиваш ли си вече?
Даже вятърът във клоните замря.
В носталгични дрехи се облече
паркът. Привечер е. Синева.

Още ми е рано да ти кажа
толкова неказани неща.
Тези драми толкова ги мразя,
а и ти мълчиш си. Затова

просто те целувам.Птица в полет.
Тръгвай вече. Аз ще поседя.
Ронят се цветчета.Късна пролет.
Отминаваш.Чувствам в мен вина.
..............................

Нарцис на прага на пустотата

Нарцисите вехнат призори,
дамгосани от бързи, тежки стъпки.
В пещерата на мълчанията
ехо спи.
Не го настъпвай-
ще ти оглуши душата.
И в нервна тръпка
глас ще пропищи.
Кап
кап
кап-
чи-
ци
от хладен камък.
Сталактити,
призрачни очи,
стени на сенки.
Стъклен,
лъжещ пламък.
Не топли
и не свети,
а боли.
Изгаря,
наранява пустотата.
Ако ти кажа,
че обичам,
задуши
сърцето ми
и продължи нататък.
..............................

Два силуета в шепата на раковина

Слизат дните -
уморените принцове
на светлината.
Всеки десет минути
умира по един розов цвят.
Цигулката на залеза скърца -
стакато.
Апатичните облаци
са един изоставен, тъжен град.

Рони се шепотът
на пясъчни замъци.
Морето - дете
изгражда,
а после руши.
Късопола вълна
заголва бедро.
Плисва смехът и в тишината.
По брега на душата ми
бавно отминаваш ти.
..............................

Спрете музиката...

Танцувам...
Около пилона на чувствата,
по ръба на светлината
Падат задръжките.
Полуголото тяло
на тъмните ми инстинкти
взривява тишината.

И хвърчат петолевки
от пеперудени крясъци,
очи - разпятия,
анатемосан дъжд
от думи-камшици,
от лепкави желания.
В дъното на душата ми
сади рози един самотен, тъжен мъж.
..............................

Ех, ако можеше дъждът да те отмие

Не ме погали. И не бих ти дала.
Клавишите... Пианото... Въпрос?!
Свири... Часът е точно за раздяла.
На запад зарево - догарящ мост.

Дали си има име празнотата?!
Гальовно. Като коте. Като пух...
Гаргойлите се чупят в тишината,
капчукът на небето ми е глух.

И музиката ангелите гони
с готически фрагменти. Писък. Страст.
В нас дерайлирайлите феромони
трошат задръжки. Губя своя глас

и уж си казвах сто пъти - за Бога,
душата ми отрови този мъж,
а пак се връщам. Чуваш ли, не мога...
Сега пък заваля... Ех, този дъжд!

Луната е виновна, разбери!

2008-04-03T15:14:00.000-07:00

Луната е виновна, разбери!
Тя цяла нощ в прозорците ми плака.
Те още мокри са от нейните сълзи.
С какво заслужих, та това дочаках?!
Обърканите мисли не разбрах,
как да ги разплета, изгладя, скрия
във шкафа стар, потънал цял във прах
на миналото. Някаква магия
превърна ме във гарван албинос,
да ме прогонят гарваните черни.
Увиснал от капчуците въпрос
в петунии искри-цветя неверни,
които се предлагат и горчат
по устните на утрини без име.
Лилавосини в дъх от моя свят
повяхват.Казват всички- ще ми мине,
но аз не вярвам и се връщам с яд
в порутените кули на тъгата
и там петунии, но бели, пак цъфтят.
Уж едноцветни, а пък виждам в тях дъгата.
И в някоя от стаите в среднощен час
ще чакам призрака на радостта убита.
Нали си спомняш, бяхме ти и аз-
убихме я...за тялото не питай.
Къде го скрих не помня и сама,
но знам, че оттогава мира нямам
и слагам всяка нощ, препълнени с тъга,
кристални чаши в соаре за двама.
А свещите ми гаснат, ти си там,
отдето вече няма да се върнеш.
Сама ще се напивам...Тихо...Знам.
В безумен сън за миг ще ме прегърнеш,
а после лунатично ще вървя
по тънък ръб над пропасти бездънни...
С криле ефирни плясва радостта.
И тази нощ ще бъде пълнолунна.

........................................

Лай на бездомно куче

Не искам нищо от тебе, нищо...
Дори думи две.
Ще ми шепне тишината,
в нощите будни,
наливащи мед и вино,
на мен, на вятъра и на тъгата.
В косите ми звездите ще се ронят
и по бръшляновите вейки ще сияят.
Увивни рози, петунии и пасифлори,
бавно цветове ще затварят.Аз не зная,
дали от трънчета розови ми кърви душата
или пръстите си съм в безумен миг издрала,
когато късаш дрехите си , за да продишаш,
когато е грозна последната надежда оцеляла
и и обръщаш гръб, а тя след теб се влачи,
стенанията и отравят светлината.
Чувал ли си как тишината плаче?
По-добре просто добре си затваряй вратата.
И да дойда до прага ти изнурена,
завързала гордостта си като лошо куче,
по-добре да умра в утринта студена.
Не ми отваряй, каквото и да се случи!

........................................

Цвят на вишни

Върху часовника прикован
тръпнеш под остриетата на минутите.
Всяка втора секунда, като пеперуда
отлита към далечна светлина.
Изгаря крилата си и растат лилипутите
на уродливите спомени,
прокълнати черния ти дроб
да разкъсват в нощта...
Не умираш,но не знаеш и дали живееш.
Утрините имат вкус на изкипяло кафе.
Да си признаваш грешките,
по човешки, не умееш.
По-лесно е аз да съм виновна...О, не!
Не докосвай душата ми!
Превърна я в глетчер високопланински
опустялото време, което не ми подари.
Само в нощи пълнолунни пламва огън сатанински,
но тогава слепотата връзва уморените ти очи.
Тогава сама на кладата им се изгарям
и те проклинам да умираш от студ,
когато шепна името ти с погнуса,в немара...
Червеят на съмнението да те прави слаб и луд.
Дълго се приготвям
за едно безумно слизане в себе си.
Екипировка за катерачи няма да ми помогне, уви.
Плодът на упорити, толкова дълги месеци,
оказва се мъртвороден.
Щастието ми е забравило да лети.
Дали скок в бездната има нещо общо с полет?
От такова летене накрая много боли
и събират перли духовете на вишните напролет,
когато душата ми, освободена цъфти.

.......................................

Слънца за закуска

Пустее брегът...
Излюпваме се от яйцата на Злото,
когато Луната отслабва
и се дави в ледената вода.
Сестрите ми новородени пълзят.
По телата ни злато
втечнено лепне.Мед и мляко,
налива в бокали Нощта.
Закърмени с гъсти капки отрова,
ослепяват очите ни.
Отварят се вътрешните сетива.
В тъмниците на духа,
омотани в здрави окови
гаснат последните
от човешките същества.
Мракът е завивка,окъсана, но топла.
Пясъкът стене под голите ни бедра.
На закуска слънца
между зъбите ни потропват,
като костилки кайсиеви.
Изплюти, се заравят в пръстта.
Ще покълнат
и косите на залезите ще оскубят
с остри тръни, кърваво-зелени
от спотаена жлъч.
Пръстите ми са сгърчени...
Последните си задръжки губя.
Кинжал в сърцето ми е
заблуден, терзаещо сияен, слънчев лъч.

Слънцето изгрява от изток

2008-04-03T02:59:00.000-07:00

"И кучето бездомно ли е мокро
от есенния дъжд?
Скимти нощта."
Башо

На книгата прозирните, бледи страници
напомнят вехнещи лотосови листа.
Под нежните пръсти на японско момиче-
дискретно ухание на бяла красота.
Вишневият цвят под планината Фуджи
отдавна се е оронил в дремещите езера.
Хармонията намира покой в сърцето ти.
Боговете са те създали с чиста, светла душа.
Танцуваш и медитираш, плачеш сънувайки.
Търсиш себе си в точно две специални очи.
Нощта ти налива питието на незабравата.
Пий до дъно! Какво от това, че ще ти загорчи?
Мракът винаги се спуска неочаквано,
в миг, когато си се отнесъл някъде далеч.
Облича те. Одеждите му са димни и ласкави.
По скулата на небето се плъзва сълза - птича реч.
И рисуваш йероглифи, без да съзнаваш значението им.
Нещо в тебе знае. Ти ще му се подчиниш.
Чаената церемония на душата ти е започнала.
Докосваш с устни чашата. На колене отпуснат мълчиш.
Отново жерави носят на крилете си твойто минало
като пъстро хвърчило от един незабравен детски свят.
Детето в тебе познава езика на чувствата искрени.
Струва си да се върнеш с него поне за малко назад.

........................................

Господарят на Бездната

Бързаш...
Под стъпките ти асфоделите цъфтят.
И само плитка локва Стикс е вече.
Стените на напуснатия град сълзят.
Протягат се към теб в копнеж обречен.
Комар играе с Тъмното Харон.
Души той днес не ще прекарва в мрака.
Залогът е забит с ръждив пирон,
на черното сърце - тотем от Тити Кака.
И ти си в черно. Този цвят- отрова
отива ти на бледото лице. Без кръв.
Ще паднат ничком сенките отново,
когато ги погледнеш...
Носиш правото да бъдеш пръв,
дамгосано на лявото ти рамо.
О, този белег незарастващ все кърви
и пият капките вампирките ти- дами,
дресирани да са ти верни. Може би...
Носталгия - облечена в червено
ще те очаква на вечеря в срутен храм.
На свещи.Две езичници пленени
ще ви сервират. Ще танцуват голи. Свян
ще бъде булото, покрило плът- коприна.
А музиката диво от небето ще кънти.
Богинята на бездната - Марина,
е гордата ти майка.Пазиш ти
дълбоко в себе си единствено за нея
най- нежните си чувства. Друга - не...
да мери сили няма да посмее
с съперница такава, без сърце.
Ти имаш всичко. Но се отегчаваш
от лесните победи над плътта.
Останал сам се молиш.Заслужаваш
любов на истинска кралица и жена.
И бързаш в гаснещия здрач и тишината
на онзи миг-застинал кехлибар
в една вселена - бездна непозната,
в която ти си пълновластен господар.

........................................

Душа - забулена в тайни Луна

Когато съгрешава душата,
черните коне на нощта плачат
и бичуват голото и тяло
с мокрите си гриви.
Луната е търкулнала се монета
по масата на вечността.
Захлупва я шепата на Бездната -
заклет комарджия.
Колко струва нощ без Луна?

Когато съгрешавам с душата си,
белите сови на нежността ми
затварят очи
и не искат да ме слушат.
Писъкът на късащи се вени
боядисва в червено съня.
Гърчат се, ярки коралови червеи -
мислите ми.Полудявам.
Но какво съм аз без душа?

Когато протягам ръце към душата ти
защо тя никога не е там,
където белите кобили
на несбъднатите желания
цвилят и дъвчат спомени.
Сгъстена мъгла.Непоносима тишина.
Когато съгрешавава душата ми,
когато търся в бездната душата ти,
остави ме просто да се превърна в Луна.

.......................................

Кой пие изстинало кафе?!

Кафето ти изстива... Ти мълчиш.
А знам, че искаш да ми кажеш нещо.
За станалото... мен ще обвиниш.
Кафе се пие силно и горещо...
Горещо е и в моята душа.
Макар кафе душата да не пие.
Какво мълчиш! Изплюй го, де. Кажи!
Преди и в мене всичко да изстине.
Кажи ми, че съм грешка. Че си лош.
Че нямаш нужда от красиви думи.
Че грешка е и първата ни нощ.
И всичко, споделено помежду ни.
Езика ли си глътна?! Не разбрах.
Защо ме гледаш жално като куче?
Не съм Горгона.Мигар те е страх,
че нещо още може да се случи?
Добре, от тази първа крачка аз
ще те спася. Сама ще си отида.
Кафето ти изпивам. В този час
горчи във мен единствено обида.
Ще пиеш сто кафета подир мен.
И сто пъти ще се проклинаш, мили,
за тази своя слабост в днешен ден,
когато да ме спреш, не сбра ти сили.

........................................

Вали и над душата ми прелива

Косата ми е мокра...
Вече часове вали.
И няма край тревогата в листата,
която прави рани
и крещи.
Крещи без глас.
Аз чувам я с душата.
Заразно лепкава
като стопен бонбон.
Нагарчащо сладникава и тъмна.
Отваря, уж заключеното, в мен.
Ще съм предадена...
Дори преди да съмне.
Не! Няма начин да се защитя.
Да заглуша Гласа...
Той стене в мойте вени.
Прекрасен глас на ангел,
но фалшив.
Шепти ми Дяволът
със устни разранени.
А тези думи - гъста, черна страст,
в която давя се като в дълбоко блато,
са музика в готичен стил, атлас,
коприна нежна, вехнещ дъх на лято.
Несигурна съм. Нещо в мен кърви.
Без болка. Без Защо, и Как, и Колко?!
И виждам чуден свят, но без очи.
Стремежът да го имам...- залъгалка?
Игра ли някаква? Уловка...И капан,
заложен някога, а после изоставен,
от някой, сам от себе си пиян,
себичен демон.Плъзва много,много бавен
по бузата ми лъч от светлина.
Дали светкавица от писък на хетера,
умираща от грешна страст - жена,
наказана покой да не намери?!
По голото ми рамо писмена-
дамгосани... кога?! Не помня вече.
Какво ли значат? Клетви? Имена?
Отеква гръм...терзаещ и далечен.
Треперя цяла. Но нощта е празна.
Ще се загърна в своя студ и ще вървя.
И да крещи след мен Луна от мрак, омразна,
не ще ме спре.Не спира и дъжда.

Сърцето няма вина

2008-03-29T05:21:00.000-07:00

Сърцето няма вина...
То е птица
с очи насълзени.
Разкъсват го хиляди
дребни неща,
вледеняват го
чувства студени.
Като къща,
с отворена широко врата
приютява и грешни,
и прави,
плаче дълго,
когато гори в самота
и в безсъние
тъгата си дави.
Сърцето няма вина.
....................................

Плачат душите на палячовците

Смей се, палячо!
Виж, завесата вече се вдигна.
Поклони се с финес!
Тези сълзи не смей да проливаш!
Чака жадна тълпа
забавления, смешки безумни...
Кой те пита, душа,
на какви тръни днес се раздираш?!
Потанцувай, нали-
танцът беше ти страстна стихия?!
И недей се мръщи,
тази жална гримаса, изтрий я!
По сърцето си стъпвай,
не от болката,
от фалшивия смях се
извивай.
Тъмна бездна в кръвта
те поглъща,
но те не разбират.
И се смеят, крещят,
и на "бис"ще те викат отново.
Колко пъти, не знам...
Ти не смей да показваш, че страдаш!
Забрави се сега,
забрави всичко чисто и нежно...
Забрави този студ,
той във тебе пълзи...
Много важно!
Още миг... Ще замрази
всяко чувство,
дано е по-скоро...
Празна кукла си ти.
А пък куклите знаеш...
не плачат.
....................

Образ в криво огледало

Намери ли, каквото търсиш цял живот?
Иконите от пясък се стопяват.
Сърцето просто няма свестен антипод.
Следи от кал във паметта остават.
Все търсеше кивоти, рай, нирвана, ад...
Пустини от тъга преброди. Влачи се
през джунглата на нов футуристичен свят.
На кръст разпъва се сама.Измъчи се.
Зелени нощи те ухажваха с финес,
до утрото напивахте се лудо.
Прости ли им, че тъжно бяла пак си днес?
Че не дочака сбъднатото чудо?
И рицар беше, и принцеса,даже див,
зъл варварин от минала епоха.
Пи еликсира на живота...После сив
повръща го. Превърна се в пройдоха.
И колко време спа под голо, облачно
небе и черни мълнии плющяха
в съня ти на разплакано дете само.
До камък ти мечтите изгоряха.
Оглеждаш се във криво огледало, там
си някак нереално автентична.
Не се познаваш и от теб си те е срам...
Това е диагноза нетипична.
Като магия, като дим от изгорял
повяхнал цвят на кактус се извиваш
над мъртвите химери. Търсиш оцелял
едничък спомен за любов...Изстиваш.
Сама не можеш...Няма как да се спасиш
от празнотата утре, от миража...
Моли се!...Може още Господ да смилиш
и с много нежност той да те накаже.
.........................

Скелет на чувство

Сянка във индиговосиньо небе,
от която горчи тишината.
Сълзят разтопени звезди. Зло сърце
тъпче гневно дъха на цветята.
Повяхват, умират, погребвам ги в мен.
Мириша на смърт и полудявам.
Зелени молитви мълви свършил ден,
не,не искам да му прощавам.
Предадена скитам през стъпки от лед,
те ме спъват,дърпат и плачат.
Виждам скелет на чувство, мъртво на глед.
Докосвам го,разпада се в здрача.
От бяла пепел пеперуди цъфтят,
кактусови бодли нараняват
нежната кожа на измислен мой свят,
кървави дири в праха остават.
Ще се скрия във себе си, ще мълча.
Не смей да ме търсиш! Забрави ме.
Ти беше палачът на мойта душа.
Помниш ли още моето име?!
........................

Когато е тихо...

...чуваш далечния глас на кръвта,
която по вените на времето
се стича.
Шепне ти нещо много нежно
с тъга.
Някой някъде те обича.
Когато е тихо...и вятърът спи
в прегръдките на синевата,
долавяш искрящия пулс
на красива мечта,
в душата ти се излива
като соната.
И лунен блясък с шепи събираш,
опиянява те,
напий се до смърт!
Забрави!...
Превърни се
в музика или стих.
Има нещо познато,
в тишината,
което
упорито мълчи...
Когато е тихо
се молиш на глас
вместо снежинки
да валят бели рози.
Ангели да ти пеят
страстна меса в нощта,
сълзите ти
да превърнат в мимози.
Ще повехнат,
щом ги докоснеш с ръка,
но ще те накарат
да се почувстваш щастлива.
Стара истина е ,
че ни прави по-силни това,
което не ни убива.
Когато е тихо
със себе си говори,
прости си ,
отвори вратата на светлината.
Раздай на всяка нежна душа
по парче
от свойта сила.
Нека засветят в тъмнината.

Искаш ме... Отхвърляш ме... Присъда

2008-03-29T05:04:00.000-07:00

Гарванът

Душата ми не е черна,
просто на тъмно вирее.
Цъфтят по ъглите кокичета,
от аромата им
получавам сенна хрема.
Дразнят ме тези студени погледи,
с които ме подминавате.
Ей, аз съм гарванът
и в сърцето ми е зелено.
Аз съм онази същата
птица с черното наметало,
от която бягат очите ви,
като от криво огледало.
Мислите ме за син на Дявола,
всъщност, съм нежна душица.
Сутрин танцувам с вятъра,
защото съм волна птица.
Мога да удавя в себе си времето,
но защо ми е да го правя.
Искам само да забележите,
че усмивка съм ви оставил,
до възглавницата на спомена,
вземете я, като се събудите.
Аз съм гарванът - онзи същия.
По-бял съм от душите ви -лудите.

....................

Нощна пеперуда

Стените се стесняват...Дъхът ми се пресича...
Студена тръпка в мрака...На птица нощна вик.
Не искам да ми казваш, че много ме обичаш.
Сърцето ми нещастно си стиснал във пестник.

Боли от тази ласка, но ти не ме разбираш
и пак ме гледаш гневно и гневно ми мълчиш.
Убиваш ме...Защо ли пътека не намираш
към нежната ми същност?! За кой ли път грешиш.

На нощна пеперуда приличам. За хербарий
приготвил си иглата. Забий я в мен сега!
Миражите са нови. Мечтите ми са стари.
Обичам ли те още?!... Ти знаеш ли това?

Убий ме! Не жали ме! Какво като съм твоя?
Не съм ти нужна всъщност. Това е твой фетиш.
Не искам да ме има. Това е грешка моя.
Когато я поправиш, дано да ми простиш...

....................

Дива трева

Търсих те по спящите поляни.
Плаках и се молих - ти не чу.
Самодиви в нощите пияни
късаха ми ризите. Смях... Студ.

Диво беше всичко. Тишината
в шепите ми капеше...Горях.
Исках да заспя, но хладен вятър
зад гърба ми стенеше. Страх... Грях.

Биеше камбана в час отровен.
Звук от който полудявах. Спри!
Призраци... В безумен миг съдбовен
сянката ти в мен ще се вгради.

Няма да го понеса, но... нищо.
Отрови ме! В мене остани.
Превърни ме в хладно пепелище.
Въгленче във мен бъди. Гори!

И свети. Прогаряй тъмнината.
Пепелта ми чиста разпилей.
Музика в минорен лад- соната
свирят спомените. С тях живей!

В късен час, когато ти се плаче
името ми късай и крещи
грозни думи. Нищо те не значат.
Но от тях безкрайно ще боли.

С кръв пречистена ще ме рисуваш.
Моето лице, усмивка, плът
в себе си ще носиш. Колко струвам?!
Пак и пак изправяш ме на съд.

Искаш ме... Отхвърляш ме... Присъда.
Заклейми ме.... Късно е. Сама
лягам в чернозема. Нека бъда
дива, нощна, плачеща трева.

....................

Привечер е...

Пак съм без чадър...
Обичам дъжда.
Уморени гласове
в локвите се отразяват.
Привечер е...
Вали...
Мракът интимно докосва града.
Скрити в дълбокото
мислите ми нараняват
всеки опит за близост.
Отдръпва се нощта.
Капризните и устни
няма да ме целунат.
Пука ми!
Днес отново ще и изменя.
В кръвта ми черни птици
късат бели струни.
Днес съм черна и тъжна
като старо пиано.
Музиката, която се процежда от мен
дращи слуха на сенките.
Полудяват.
Късат спомена за изгубения ден.
Обичам дъжда.
Челото изпотено
на болните ми стремежи
той охлажда
приласкава и теши.
Когато по бузите ми
лекичко ,
с капчици прозрачни
пътечки прави...
някак си ,...
че плача...
не личи.
....................

Още дишам...

Събирам изгорели спомени.
Пръстите на душата ми са черни.
Изгорялото на изгубеност мирише...
Тъгата има много точен мерник.
Право в сърцето ми, наивното,
отново ме е улучила.
Способен килър е...
Мостовете за връщане
разрушени са.
Кръвта ми изтича...
Късно е...
Няма накъде...
А ти след мене вървиш.
Като котка в сенките
пълзиш и си точиш зъбите.
Предвкусваш
как отново ще ме разкъсаш
с ноктите на съмненията си -
кръвожадни и кървави.
Твоя съм...
Никъде няма да бягам.
Полумъртва съм
от много време.
Дивите котки
не обичат мърша...
Изяж ме, докато още дишам...-
дявол да те вземе!!!

....................

Черна луна

Черна луна...
По дърветата капе греховност.
Стенат сенки в нощта.
Късат дрехи и плачат...
Съдбовно.
Няма лунна пътека.
Само дива мъглата се стели.
Вдишвам нейния дъх.
Къс олово сърцето уцелил.
Полудявам от страст.
Днес Лилит дращи в моята кожа.
Как е влязла не знам.
Иска май с нелюбов
да ме накаже.
Кучка горда със нрав,
по-жесток от стомана
студена.
Нежно цвете. Жена.
Нещо диво.
Съдба.
Просто - цяла вселена.
Черна луна...
Зов, съсирващ се в моите вени.
На парцали валят
думи страстни,
погребват се в мене.
И не мога да спя.
Цяла нощ ще се раждам...
Умирам...
Първична душа -
непокорна и зла
самодива...
Ех, Адам бил е мъж...
Непокорни жени не понасят
древни, днешни мъже ...
Те за тях са загадка опасна.
Нека бъда Лилит!...
Ти Адам, стой далече от мене,
ако искаш над мен
да налагаш пак своето Его.
Аз съм Черна луна,
ти си моята сянка... Вградени
в две души,
две тела
без начало и край.
Споделени...
Като ябълков цвят
в двете шепи на Господ се роним.
Аз без теб?!
Ти - без мен?!
Няма начин...
Ти знаеш...
Чак до ада със теб ще се гоним .